Отражението на изолацията върху децата.

                През последната година всички живеем в тревоги, липса на контрол над планове и взаимоотношения и в крайна сметка, дистрес.  Въпреки, че  сме в мирно време, усещанията на много семейства са като  за война и екстремизъм.  Обичайните дейности като отиване на училище, работа, игра и контакти за децата, спорт и култура, станаха обременени от много препятствия и условности. 

На този терен, какво се случва с децата ни?

                Да започнем от най-малките, изолацията и обучителният им процес.  В следствия на новите условия, при тях се губят или трудно се изграждат основните механизми на ученето. Те се базират на имитацията, в която участват, т.нар. огледални неврони. Когато малкото дете наблюдава дейностите на учителите, то тези огледални неврони се задействат и се учи леко. Когато детето чува всички реплики около себе си с жестовете и мимиките, то възприема активно и формира навици за учебна дейност. Тези навици са базата за успешно справяне с учебните процеси в по-горните класове. Те са и превенция срещу отказа от обучение в последствие.

                Поради тази причина заниманията на деца в група, в която могат да изразяват себе си, да се свързват и разбират емоциите и идеите на връстниците си, е жизнено важна дейност, особено в момента.  Взаимодействията в по-широката социална среда водят до умение за сътрудничество, създаване на адекватно себевъзприятие и коректив на поведението. Не на последно място се развива и емпатията. Всичко това е социалното учене, което дава различна ролева компетентност на малките деца. Този вид опитност е от огромно значение за житейското справяне, отвъд академичните успехи.

                Същевременно, получаването на информация предимно от монитора не създава адекватно отношение към авторитетите. Самите деца споделят, че са станали много изобретателни, за да надхитряват учителите. Енергията им отива там, а не във възприемането на необходими правила. Любопитството угасва.

                При учениците от среден образователен курс, лесно настъпва апатия и летаргия, защото за тях контактите с връстници са мотивиращи. Много от децата, в тази възрастова група, вече виртуозно хитруват и бягат от отговорности.

                Липсата на активности от каквото и да било естество, доведе до апатия или тревожност  в учениците. Както споделят самите деца в 5,6 и 7 клас: „Не мога да уча! Не мога да се съсредоточа! Затова оставям домашните, а след това много ме е страх какво ще стане!” „ Не ми се прави нищо, не ми се спортува, дори не ми се излиза вече!”

                Все по-често в кабинета има момичета и момчета, които плачат, защото споделят, че не могат да издържат в това еднообразие и без контакти. А други казват, че се страхуват да тръгнат отново на училище, на тренировки или на курсове.

                При най-големите деца, за които ние мислим, че могат да се самоорганизират, настъпи точно обратното. Децата между 8 и 12 ти клас все още нямат напълно изградена система на ниво мозъчни процеси да са логични, рационални и планиращи. Плановете лесно се разпадат, а навици трудно се формират, именно поради липса на неврофизиологична зрялост. Редките контакти с връстници и липсата на схема в заетостта, произведоха  тежка скука, безсмислие и невротизъм, компенсирани със зараждащи се хранителни разстройства, самонараняване, объркана сексуална идентичност. Дори и неприятните учители са потребни, за да създадат енергия в децата, поради естествената нужда за себеотстояване, справедливост и бунт.

Всички деца сякаш изключиха телата си. Оставиха ги на диваните, без да усещат кога са схаванати, кога са обездвижени, кога са наистина гладни!  Изгубиха емоциите си в дигиталните устройства и оставиха като резерви само гнева и тревогата!

                Обобщени основните заплахи за децата, в следствие пандемичните условия, изглеждат така:

Невронната умора:

                Пред мониторите невронната умора настъпва по-бързо. С това когнитивните процеси се затрудняват. Концентрацията, обема и превключването на вниманието са нарушени като качество. След това материала трудно достига до процес на запаметяване. Децата започват да мислят, че са глупави или несправящи се. Започва процес на невротизиране.

Липса на неврофизиологична готовност.

                При децата и тийнейджърите дяловете от мозъка, които отговарят за планиране, самодисциплина, себевъзприятие, не са развити напълно. Затова самообучението и дисциплинирането в него са сложна работа. Не случайно в периодите на дистанционно обучение много деца развиха хранителни разстройства или свръх фокус върху себе си, който ги кара да имат странни ритуали и рестриктивно себеотхвърляне.

Липсата на взаимодействие с връстниците стопява мотивацията за учене, спорт и всяка друга дейност. Децата имат нужда от приемане в група от връстници, за да изграждат идентичност. Затова все повече от тях са объркани и в емоциите си, и в себевъзприятията, и в изборите си.

Заплашени са навиците за учене и справяне в различна среда.

                Те се изграждат, не случайно в училище, в спорта и се поддържат там, поради активното действие на огледалните неврони. Ние учим много по-лесно, когато имаме около нас сходни примери и взаимодействие. Поради тази причина твърде много деца споделяха, че нямат нито желание, нито любопитство, нито мотивация да учат и да се движат. Остана им само тревожността за изпитите и оценките. Когато децата, оставайки у дома нямат радост от постижения и контакти, започва да им липсва допамин. Това е биохимичното вещество, свързано с удовлетворението от успеха и радостта от постиженията. Когато го има, той ни кара да избираме и следваме поведение, което е възнаграждаващо ни. Така не е чудно защо огромен брой деца избират компютърните игри.

Физическото здраве на децата е застрашено. Биохимията на стреса твърде рано заля крехките същества. Всичко, което изброихме по-горе създава безволие, апатичност и пряко въздейства на желанието за движение. Именно чрез движението, практическите действия и колаборацията, децата преработват най-добре напрежението и тревогите. Същевременно физическата активност работи в полза на техният имунитет, повишавайки нивата на Б иТ лимфоцитите.  Всички сме израстнали с фразата „Здрав дух в здраво тяло.”  Духа на децата е в капан от страхове и невъзможности, а тялото им все по-малко създава усещания за постижения и гордост.

От друга страна, това което най-често тормози родителите е:

Трудности и понякога безсилие да  се разпределя времето за всички дейности.

Липса на физически и емоционален ресурс да  се помага на децата по всяко време.

Неспособност да се балансира между собствените страхове и тревоги и тези на децата. Тревожност за бъдещето на децата.

Липса на успеваемост в опитите децата да бъдат мотивирани.

Обща пандемична умора и намален толеранс към всякакъв вид трудности, в резултат на което конфликтите избухват бързо от най-дребен детайл.

Не на последно място, емоционалното изтощение и кризите на децата.

Кое е най-важно в тези времена на пандемична умора и тревожност?

                От огромна значимост е родителите да говорят за емоции и себеусещания с децата си, без да преувеличават или неглижират. Да ги подкрепят в разбирането на това как се чувстват, а не да се фокусират върху оценката, колко време учат, оправили ли са си стаята... Потиснатият емоционален фон не дава възможност на децата и тийнейджърите да постигат добри резултати.

                Разбира се, за да няма умора е нужен спорт и пребиваване на открито. Това гарантирано подобрява когнитивните процеси.

                Играта, разказването на интереси събития, нови места и дейности, са лечебни в тези условия на живот. Разбира се, всичко става, според мерките, които семейството е избрало да спазва, предвид вируса.

                Да не забравяме, че детският мозък е гладен за стимули. Това е печелившата посока.

                Не бива да оставяме децата на инертното им функциониране, защото то прераства в апатия, все по-голямо желание за изолация, невротизъм и потиснатост.    

В този труден етап, бихме искали да подкрепим родителите и децата.

 Очаквайте нашата иновативна програма!