Детската ревност - e-therapy за сп. "Прическа и стил"

Ревността е естествена част от нашия емоционален свят. Тя, като всяка нормална емоция, е наш спътник още от детството. Въпреки, че често нейната поява буди страх или срам, не бива да забравяме, че тя ни насочва към промяна и развитие.

Чувството на ревност е пряко свързано с най-силната човешка потребност - от любов. Ако тази потребност не е задоволена, има дефицит или някакво препятствие, тогава започва да се заражда чувството на несигурност. По дефиниция ревността е определяна като мъчително съмнение по отношение на нечия любов или подозрение относно по-голяма привързаност към някой друг. Когато обичаме, ние ценим и пазим любовта на другия за себе си. Харесва ни когато някой ни обгръща с любов и внимание, нормално е да страдаме когато я губим или по-някаква причина намалее.

За детето основен източник на любов са родителите. То се нуждае от родителската любов също така както се нуждае от храна и въздух. Ако детето усети опасност или съмнение, ревността пропълзява като червейче от тъмна дупка и се загнездва в него. Откриваме я не само насочена към родителя, но и в отношенията между децата в семейството. Между братята и сестрите тя може да се прояви като нездрава конкуренция, конфликти и съперничество. Може да бъде насочена и спрямо други деца, когато детето вярва, че го превъзхождат в нещо. Тогава възникват болезнени преживявания, а към обекта на ревността се поражда враждебно отношение, което много прилича на завист. Осъзнаването на собствените постижения и предимства помага на детето спокойно и добронамерено да се отнася към индивидуалността на другите около него.

Всяко най-голямо дете до определено време е единствено. През този период то силно се привързва към своите родители. Но изведнъж се появява второто дете и първото преживява своята „детронация”. То разбира, че нещо ново владее вниманието и емоциите на родителите, а те от своя страна му дават своята любов и грижа. За децата липсата на внимание е равнозначна на липса на любов. Това е причината голямото дете често да се чувства отблъснато и дори необичано. В него нахлува страх и несигурност, а доверието в околните е дълбоко разтърсено. За второто дете този въпрос не стои на дневен ред. То никога не е било единствено и спокойно приема, че освен мама и тате и други деца живеят в семейството.

            Детската ревност е мъчителна, болезнена, всеобхватна за малкото същество. Тя може да покоси всички негови емоции, развитието му, игрите и начинът, по-който създава близост с околните на по-късна възраст. Често възрастните неглижират или приемат за отшумяваща от само себе си тази емоционална драма. Друг път наказват, карат се, недоумяват и блокират в незнанието си какво още да направят. А драма има и то е тежка и определяща.

            Още в древните писания Авел е намерил смъртта си, заради братовата ревност. Затова оптималната посока в  родителството предполага, разбиране на проявите на детската ревност и отговорно отношение към тях, за да помогнат на децата да намерят своята ценност тук, сега и в бъдещото им развитие.

Никой родител няма да иска детето му да е пасивно, поради страх от изява, защото всички са по-добри - това е плод на ревността. Никой родител няма да иска порасналото му дете да изживява болезнено любовите си. Никой родител няма да е щастлив, ако дъщерята или синът му са безумно амбициозни и не допускат никого, нито като помощ, нито като съвет и не създават близки приятелства, за да не изгубят първото си място в работата. Всичко това е катализирано на последно място и от детската ревност.

Как най-често се проявява детската ревност?

            Колкото по-малко е детето, толкова по-явни и безцензурни са нейните изблици. За това много често родителите се смеят, но детската душа е раздирана от страданието. „Мамо, защо не върнем бебето!!?” Това е най-честата реплика на децата около 3-4 годишна възраст.

            После е дебненето бебето да остане само, за да може да се щипне, боцне, натисне, оскубе... Физическа, но контролирана агресия, защото все пак 3,4,5 годишното дете осъзнава, че родителите обичат това малко същество и е в конфликт между тяхната обич и своите деяния. Много често това става система и родителите не подозират, че бебето е обект на лек физически тормоз от страна на по-голямото.

            Има и други потайни схеми. Често по-голямото дете започва да изнудва по-малкото, когато вече са във възрастта на играта, за различни действия. Например: „Ще ми дадеш твоята играчка, иначе мама няма да те обича!”, „Ще ми помиришеш мръсните чорапи, иначе, мама и тате ще те оставят!” Малкото изпълнява или се оплаква. Ако то изпълнява тихомълком, голямото има триумф, но неувереността му расте, защото съзнава, че е „лошо”. Затова, когато лошотията се открие, то самото ще бъде оставено и необичано, както то самото заплашва по-малкото. По този път се стига до невротизъм и тежко напрежение в голямото дете.

            Често ревността провокира трайни тенденции в поведението. По-голямото дете формира регрес. Иска биберон, иска гърне, иска пюре, иска лигавник... Иска да е като бебето, за да бъде обгрижвано и обичано като бебето. Поведенческият регрес от ревност може да промени и говора, и нивото на самообслужване. Детето може да спре да яде определени храни, да говори на „бебешки език”, да иска да суче. Родителските откази са страховити отхвърляния, равносилни на смъртна присъда.

            В други случаи, особено, когато децата са еднополови и двете са във възрастта на играта (между 3г.-6г.), започва силно съревнование. Постоянно бързане, търсене на първенство, надбягване, ултиматуми, които по-голямото си поставя. Така се трупа неудовлетворение, постоянен стрес, неспокойствие. В зряла възраст, това са състезателите, неспокойните амбициозни работохолици, хората, които болезнено се сравняват и във връзките си, и с партньорите си, и с приятелите си.

Другата крайност е пълният отказ от действията. Няма да уча, няма да ям, няма да спя, няма да правя нищо, което искате от мен. Когато попиташ едно дете, попаднало в тежката рамка на отказите, „Защо правиш това?”, то съвсем простичко може да отговори: „Те обичат повече брат ми!” Разбира се, защо то трябва да прави каквото и да било за хора, които вярва, че са го отхвърлили и не го обичат вече. То им е сърдито, гневно е. Те са източниците на неговата болка, затова ги наказва.

            Ще допълним образа на детската ревност с една доста подмолна картина. Детето се грижи много за бебето или за по-малкото братче/сестриче. Трепери над него, помни всичко - от часовете за хранене, до часовете за лягане, носи му от своята закуска, дава му играчките си, помага му в игрите... Родителите са щастливи и се гордеят с по-голямото. Дават му задачи, радват се на неговата загриженост и зрялост. По-голямото дете обаче формира един порочен механизъм. То е готово да направи всичко, за да бъде обичано. Готово е да търпи, за да не влезе в конфликт и да не загуби близостта. Приема, каквото се налага и слага себе си на заден план. Пораства по-рано, за да е по-близо до родителите си. В по-късна възраст тези първи деца лесно могат да станат емоционални донори на приятелите си, на партньорите си, на всеки, който искат да ги обича.

            Да не забравяме и психосоматиката: болки в корема, болки в главата, по-чести боледувания, защото имунната система е пряко свързана с емоциите, затруднения в ходенето по голяма нужда, нощни напишквания... И всичко това, заради страха, че вече нямаш своето място до мама и татко и могат, ей така, да те оставят без обич.

Как да действат родителите?

• Не сравнявайте децата. Търсете тяхната положителност и индивидуалност.
• Не карайте по-голямото да отстъпва или да прави дадено действие, защото е по-голямото.

• Не давайте прекомерна отговорност на голямото дете, което трябва да пази, гледа и т.н малкото. Не наказвайте едното дете, заради другото.
• Не говорете с едното дете против другото, разказвайки за неприятни ситуации или поводи за смях и подигравка.
• Питайте всяко от децата си от какво има нужда, а не им давайте по равно. По равно е крайно неравно, предвид различните възрастови, емоционални и моментни нужди.
• Привилегиите на по-голямото не са различия или забрани за по-малкото, а възможности, които то ще има. Говорете спокойно за това.
• Обяснете на малкото дете, което вече е кака или батко, че бебето не може да се върне, но бебето няма да промени обичта ви към по-голямото дете. Създайте възможности за повече физическа близост с голямото. Обяснявайте защо правите всичко това за бебето. Как тези действия и грижи са полагани и за каката или баткото. Разказвайте бебешката история и на по-голямото дете. То трябва да има своят звезден миг.
• Ако „уловите” по-голямото си дете да мъчи тайно бебето или да създава неприятни условия за по-малкото, то говорете с голямото насаме. Не го излагайте пред по-малкото дете. Обяснете му какво изпитва по-малкото братче или сестриче. Потвърдете, че голямото е добро и че е обичано по същият начин. Създайте договорка, когато е ядосано на бебето или иска да го щипе или да създава условията за мъчение, да дойде при вас за целувка или прегръдка.
• Помагайте на децата си да се чувстват успешни в това, което могат с много поощрения и похвали. Създайте си ритуал с всяко от тях в лични минути, в които сте само родител и едното дете.
• В знанието си за ревността и страданието на голямото ви дете, не се фокусирайте силно върху него, малкото също ревнува. Изразявайте обичта си спонтанно към всяко от тях.

Важна роля като своеобразен „страж”, пазещ от прояви на ревност, има самооценката. Чувството на ревност е проява на неувереност в себе си. Човек допуска, че друг ще получи предимство, ако той самият не е достатъчно сигурен в способността си да запази своето предимство. Ако самооценката е ниска, личността по-лесно ще повярва, че някой ще му отнеме вниманието и любовта на близките. Ако порастналата личност не се е научила да се самоутвърждава, много ще се дразни от всеки, който я превъзхожда в нещо, защото може да се ползва от повече симпатии и благоразположение от околните. Ревността не би намерила почва в душата на човек, който е осъзнал значимостта си и е разбрал, че не е нужно да е съвършен, за да го обичат и ценят близките. Естествено такава стабилна самооценка не можем да намерим у едно дете, защото тя се формира постепенно и зависи от множесво фактори в средата, в която то расте. Но точно това е пътят, който родителите биха могли да следват, когато забележат прояви на ревност в по-голямото дете в семейството или пък силно изразено съперничество и конкуренция, които излизат от рамките на допустимото.

Най-ценно за едно дете е да усети и ясно да разбере, че доброто отношение на неговите родители към останалите хора не противоречи и не пречи на тяхната любов към него самото. Това е осъзнаване е значимо, защото в най-ранна детска възраст се поставят основите на изграждане на личността и липсата на любов винаги ще има отношение в кризите, през които детето преминава. Главна роля в това действие имат родителите, които подпомагат детското развитие с любовта и подкрепата си, обичайки децата си такива, каквито са.