За психолозите без предразсъдъци и за приятелите с любов - e-therapy в списание "Прическа и стил"
Българите като нация са сътворили безброй поговорки, притчи, хитрости, поучителни приказки и помагащи умозаключения. Някак си е нормално всеки да разбира от всичко и да може да дава съвети с вещина и увереност. Разчитаме много на приятелите си и колкото и да смитаме конфликтите и кризите под килима, тичаме тайничко при тях, за да им се оплачем. Всъщност, оплакването е национална стратегия, не случайно сме класирани на едно от най-незавидните места в класацията на щастливите страни в света.
През последните 15 години отношението към психологията много се промени. От срамна територия с много тайни, граничеща със страха от изобличаване на лудост към комерсиализирано възприятие за профайлери, които като екстрасенси могат да разшифроват всичко, което се „мъти” в главите ни.
Психологията обаче е наука, която постоянно се развива и изследва тенденциите и промените в човешката личност, взаимодействия и среда. Тя не дава рецепти, които са общовалидни, а търси индивидуалния ресурс и отключва възможностите, според спецификата на личността. Звучи и просто, и сложно.
Всъщност, все повече хора разбират какво е да използват психологическа подкрепа, без това да ги слага в каквато и да било категория от онези с предразсъдъците. Отивайки на психолог, те не отиват просто да си изсипят торбата с проблемите, тревогите и въпросите. Нито отиват да бъдат порицани, осъдени или да им се чете лекция. Психологът е специалистът, който открива заедно с клиента причините за проблемната ситуация, състояние, криза. Двамата заедно начертават и пътя за изход с конкретни задачи, промени, избори... Работата продължава извън кабинета, защото чрез психологическата подкрепа човек се учи на нови по-продуктивни стратегии. Опознава себе си и намира по-адекватен и добър вариант да се свързва с околните.
Приятелството също е добър помощник. Приятелите ни могат да ни изслушват, да ни подкрепят, да ни дават сили дори и само с присъствието си. Приятелските съвети са тези, които можем да получим бързо и с пълна емоционална съпричастност. И точно тук е капана. Приятелите ни са емоционално свързани с нас. Те лесно взимат страна и могат още по-лесно да се плъзнат по една от двете плоскости - да критикуват, защото искат да ни предпазят или да ни приемат безрезервно, защото ни обичат. В следствие на това вероятността да потънем или във вини, или да станем слепи за обективните причини е голяма. Наред с това приятелите ни имат своя житейски опит. Преживяли са конкретни събития и са решавали проблемите си точно и само с техните възможности и ресурси. Само че, ние сме различни, въпреки, че сме се събрали. Нашата ситуация не е шаблонна с тяхната. Нашият ресурс, може да надхвърля техният или обратно. Последствията могат да се окажат различни.
Сходна е ситуацията със семейството. Не случайно си имаме израз: „Да не ти се случва това, което ти мислят близките!” В семейството много често имат оптимална програма за това кое е най-добро за мен, за теб, за децата. Тази рамка на пожелателни представи е трудно разрушима. Тя може да е капан, изпълнен с отговорности, вини, зависимости и да прекъсне пътя към удовлетворението. Не един и двама клиенти в кабинета са били разкъсвани от дилемата дали да бъдат щастливи с изборите си или да са удовлетворители на семейните рамки. Между другото и това е казус, който води при психолога.
Какви са индикациите, които алармират, че е може би е добре да посетя онзи вече НЕ срамният специалист?
Ще започна от най-честите в днешно време:
• Постоянната и дори необоснована тревожност. Живеем в бързо време, със скоростни отсечки в развитието, а тревожността и напрежението водят до бърн аут, панически състояния, рисково поведение, безконтролни агресивни изблици, психосоматика. Тук говорим за превенция. Усещането за тревожност е ясна индикация за потребност от нов завой. И е по-добре да го направите, за да не се налага психологът да работи в комбинация с психиатър. Не че вторият специалист е лош и нежелан, просто психологът има възможността да сведе щетите до минимум, ако се работи навреме. По-бързо е и по-чисто.
• Постоянни конфликти у дома. Понякога е нужно само превод и изваждане на паразитни и болестотворни стратегии в партньорските отношения.
• Конфликти, затруднения, колебания и дилеми в работната сфера. Ясно е, че работната реализация е основен стълб на личността. Усещането за проблеми и несправяне уронва пагубно самооценката. Конструктивните решения на база логичното подреждане на картината могат да спестят доста усилия и лутане, а и по-големи проблеми.
• Родителските безсилия. Тук има много какво да се направи. Децата са основната ценност. Затова е прекрасно, ако родителските стратегии се прецизират и стиковат и според детето. С подходящи лостове се вдигат огромни тежести и се постигат чудесни резултати. Така е и в родителството.
• Раздели, разводи, ревностни преживявания, недоверие... всичко, което тормози емоционалният ни интимен свят. Човек трябва да види ролята си във връзката. Да разбере какво допуска или не, за да има шанса да създаде по-добра версия на партньорските си отношения.
• Загубите, самотата, изборите... Всичко това води до задънена улица. А реално тези моменти са ново начало. Важно е да намерим начин как да го подготвим, изберем, създадем и извървим.
• Травматичните събития, силният стрес. Те задължително изискват психолог, за да се преодолее пост травматичните периоди. Останем ли в нея живеем със страхове, задръжки, презастраховки и късаме парче по парче от живота и възможностите си.
• Психосоматиката е сериозната гостенка, която може да накара човек да обикаля от кабинет на кабинет за изследвания и епикризи. И да, нужно е, за да се изолира физиологичен проблем. Но днес е огромен броя на хората, които идват в кабинета на психолога с куп уж физически оплаквания без соматична патологична причина. Сърцебиене, потене, изтръпване, главоболие, виене на свят, стягане в гърдите, болки на различни места по тялото, безсъние...
• Тежката артилерия: всички форми на зависимост-алкохолна, наркотична, хазартна, хранителните разстройства... Всички те, освен лекарска и психиатрична грижа, изискват и съпорт от психолог. Той е проводника към новите механизми за справяне, наред с другото лечение.
Всъщност психологът може да сглоби цялата житейска картина, да направи връзките във времевите перспективи. Да събере детайлите на изгубените парчета и да реставрира липсите. Той ще използва цялото познание за човешката психика, за социалните процеси, ще може да черпи за вас от източниците на философията, културата, народопсихологията, биологията. Е, не е огромна библиотека, наблъскана с информация, но е безпристрастен обективен и логичен наръчник, специфично програмиран за вас във вашата сесия.
Какво се случва с най-малките?
Децата са най-благодатните клиенти за нас-психолозите. Те изключително бързо могат да се справят с даден проблем и то често когато родителят смени стратегията си или внесе нов модел на поведение.
Факт е, че твърде много деца стават жертва на агресия у дома и на насилие на улицата. Невротизирани родители, неадекватни баби и дядовци, социална нестабилност и оттам несигурност на улицата, в детската градина и в училище... Сведеното от 4 годишна възраст „учене" в детските градини, невъзможността да играят по улиците лишава децата от един много важен елемент на социалното развитие - сюжетно-ролевата игра. Всичко това води до травматични преживявания у децата, които водят до формиране на страхове и фобии, загуба на доверие към близките, чувство за отхвърленост в групата от връстници... Децата просто стават жертви, без възможност да намерят изход и обяснение за случващото се. Докато в тийнейджърска възраст едно дете може да говори за негативните си емоции и да излее гнева, то едно малко човече на 3,4 или 5 години не знае как да извади от себе си чувствата, как да ги осмисли и преодолее. То може само да преживява, неразбирайки защо това се случва с него. В тази ранна детска възраст нашият подход към децата е през тяхната основна дейност – играта. Игровата терапия е предназначена за деца във възрастта от 3г. до 10г.
Този метод е базиран на детските игри, фантазии и способността на малките умело да имитират действителността в различните игрови роли. Децата се чувстват комфортно в специално оборудваната стая с играчки, където в умален модел на „големия" свят те създават свой паралелен на ежедневието, избират роли, екстраполират живота. Например момиченцата обичат да играят на майки и деца, да готвят, да перат и подреждат, да гледат бебетата. Момченцата пък играят на войници, имитират бащите си, стрелят и обичат да са силни. Всички рисуват, майсторят с удоволствие. Така децата успяват да изкарат на повръхността негативното отношение и емоция спрямо даден човек или друго дете. В символиката на тази игра добрият детски психолог вижда оригинала на травмите и механизмите, които ги движат Една от най-честите ситуации е следната: когато голямото дете ревнува от своето по-малко братче или сестриче. То става все по-агресвивно, буйно, капризно, а родителите все по-нервни и нетърпеливи към тези реакции. По този начин постепенно се губи тясната връзка и доверието между дете и родители, а у детето се появяват напластявания, които след време могат да го направят неуверено, нервно, болезнено самокритично... списъкът е дълъг. Други моменти, с които игровата терапия работи са свързани с травматичните преживявания извън семейната среда - детска градина, училище, сред връстниците. То идва от другите деца, та дори и от персонала. Колко от малките човечета се връщат следобяд или тръгват разплакани сутрин, защото нямало да се хранят, да спят, или не искат да седят до някое от другите деца? Често родителите определят подобно поведение като временен каприз, глезене или инат. Истината е, че зад това почти винаги стои реална причина, която детето не може да осмисли, а е способно само да преживява отново и отново. За малките хора нещата изглеждат ужасно големи и страшни. В игровата терапия децата могат да правят всичко, което са преживяли, да бъдат лоши, агресивни, нападателни, да изкарват напрежението и да намират успокоение за гнева си. Могат да създават безопасно и уютно място за себе си и своята играчка, да намерят обяснения за неразбираемото и конфликтите.
Добре е, родителите да имат предвид, че началната сесия е съвсем ориентировъчна. Психологът ще проведе разговор с родителите, в който да се изяснят чисто хронологичните дадености на проблема. От кога се чувства така детето? Какъв според тях е източникът или причината за проблема? Как се е държало детето преди този период? Какви са отношенията вътре в семейството, в детската градина или в клас. На базата на това се съставя първична или ориентировъчна хипотеза, която се допълва, надгражда, отхвърля или потвърждава в процеса на работа с детето. Всъщност, в игровия процес се работи с емоциите на детето, защото то е далеч от възрастта, в която може да рационализира и осмисля събитията извън усещанията си. Разбира се и родителите вземат помощно участие в изчистващия травмите процес. За тях също има „домашно", съобразно със спецификата на случая и нуждите на детето.
Децата днес са различни от децата на предишните поколения. Ако водещи преди 20 години например бяха ината, лошия успех, бягствата, лошите компании с “тежката музика”, днес първенството се се огласява от хиперактивността, депресивността, все по-ранната среща с дрогата, хранителните разтройства, суицидите, аутизма... Родителската немощ и дезориентация изкристализират под формата на симпртоматика в децата.
Спецификите на проблемите при тинейджърите.
Днешните тинейджъри все по-трудно изявяват способностите си. Не съумяват да видят и приемат успешни варианти за справяне с трудностите и стресовите моменти. Затова сме свидетели от все по-ранна възраст на крайни поведенчески модели като агресия, зависимости, самонараняване, крайна изолация, които са бягство от психологическия натиск, който упражнява средата и от вътрешните конфликти.
В нашата работа в кабинет и в сайта www.e-therapy.bg сме забелязали, че масово тинейджърите не успяват да създават и да задържат приятелства. С това основната им потребност от себеактуализация и емоционална връзка, както и от приемане в средата на връстниците, се нарушава. Затова съвременният тинейджър е все по-дистанциран от преките междуличностни отношения. Формира компенсиращи виртуални контакти, които се страхува да прекрачи. Все повече вярва на уменията и качествата си, създадени в нета. Справянето с ежедневни задачи, които изискват ориентация и преки контакти, често води до усещане за безсилие. Децата са информирани теоритично, но практически са неопитни. Това е реален проблем, съществуващ при над 70% от тинейджърите. В този смисъл изолацията е осезаем проблем при младите хора. В следствие на това се нарушава социалната реализация и се попада в кръг от проблеми, свързани със самооценката. Друга част от проблемите на младите хора в тийн възраст са свързани с неадекватна самооценка и неспособност за себепредставяне.
Естествено, родителите не са психолози, но имат предимството да са близо до децата си. Изключително важно е те да използват тази близост, да развиват уменията си да общуват с децата и да надникват в тревогите им. Това е част от превенцията, тъй като при малките децаа игровата терапия е и училище за родителите. Другото е в ръцете на психолозите, които дават на родителите конкретни насоки и препоръки, идващи от самата методиката.
