Мотивацията или по пътя на мечтите към реалността
Днес е пълно с отлагачи или с крайно нахъсани хора, които не признават отказите и неслучването на плановете. И едните и другите са в червената предупредителна зона. Как стана така, че именно основното условие, благодарение на което се постига събирането на всички умения, знания, находчивостта, креативността и интелекта е толкова трудно регулируемо?
На Бенджамин Франклин се приписва мисълта: „Мотивацията е, когато мечтите запретнат ръкави.“ Оттук започваме и ние. С какво е свързана мотивацията ни? Да, с мечтите, с потребностите, с целите ни, с представите ни. Все мисловни конструкти, които са заложени уж в бъдеще време, но за които трябва да действаме тук, сега. Ако продължаваме да разчленяваме формулата на мотивацията, то за да действаме ни трябва енергия, формиран усет за необходимите действия, спрямо обстоятелствата и познаване на ресурсите ни. Не на последно място и връзка със средата по силата на отговорностите, критиките или ангажираността. Става доста сложно на фона на познатата и често повтаряна реплика : „Стегни се и действай!”
Как се изгражда мотивацията?
В дъното на всяко човешко поведение има мотив. В различните периоди от жизнения цикъл мотивацията се променя спрямо диминантата за възрастта. Например, за детето в доучилищна и училищна възраст нуждата от компетентност и постижения са водещи. То трупа знания, умения и това го мотивира да опитва, да действа и да върви напред – помага за неговото развитие. В юношеската възраст мотивацията е обвързна с привлекателността, отново с това да си компетентен, да си информиран, да си в течение на случващото се, да си значим в групата от връстниците. В зрелостта водещите сфери за получаване на удовлетворение са две – създаването на партньорство и кариерно развитие. Между 30 и 60 години генератор на мотивацията е да си обграден от близки и обичани хора, да се грижиш и да усещаш грижа.
Когато говорим за мотивация, ключов момент е да разберем какво ни мотивира. Кое е точно това, което работи за нас? Животът на човека се ръководи от ценностната му система. Тя е ключът при всеки избор и проява на свободната воля. През ценностите на всеки човек могат да бъдат разбрани нагласите и мотивацията му. Всичко това, наред с възприятията е в основата на цялостното поведение и реакциите на личността в различните ситуации. Мотивацията е също и потребност да удовлетвориш ценностите си. Хората са различни и ранжират по различен начин ценностната си система. За един е важна свободата, за друг престижа, за трети красотата е основната му движеща сила, доброто здраве, семейството, приятелите.....
Мотивацията е най-общо два вида вътрешна и външна. Вътрешната мотивация се основава на удовлетворението, което получаваме от постигането на определан цела, а външната могивация е свързана с желанието да получим положителна обратна връзка и материални придобивки. Първо мотивацията преминава през мислите, чувствата и емоциите. Следващата стъпка е действие. Без активност и най-прекрасните идеи губят своя смисъл. Често обаче точно тази крачка се оказва малкия камък, който преобръща каруцата. Важно е човек да има идея за това какво му пречи, кое не му достига и как да си го набави с това, което притежава като ресурс.
Ясно е, че позитивната мотивация е много по-ефективна, от негативната. Например, ако човек се страхува от санкции или наказание и само заради това върши дадена задача, то когато изчезне заплахата, неговата мотивация разко би се снижилила. Много е важно да откриете какви «причини» ви дава умът ви да не правите нещо. Каква история е съчинил той за вас? Дали ви кара да вярвате, че сте мързеливи, неуспешни, безотговорни, лишени от воля, недисциплинирани или това е само един параван зад който са се скрили куп други малки или не толкова малки страхове и притеснения.
Кога губим най-често мотивация?
Да започнем от емоционалният фактор. Дадено занимание, човек, място предизвикват в нас интерес, възхищение, положителни емоции и ние сме мотивирани да действаме. Ставаме изобретателни и бликаме от енергия. Така е, когато сме в началото на връзка, така е когато се нанесем в нов дом например, когато започнем ново интересно занимание... В момента, в който стимулното изчерпване започне да се настанява като усещане, лесно цялата мотивация може да потъне и да изпаднем в униние и потиснатост. Просто защото не усещаме вълнението! Затова изобщо не е изненадващо в съвременното ни битуване, че връзките по-скоро са кратки и бързи, че хората имат по 5 местоработи за 2 години, че настървено купуват билети за всичко, което могат. И на пръв поглед няма нищо лошо в това. Така човек се движи по линията на вътрешната си мотивация и гони нуждите си за удоволствие и радост. Но на фона на този интензитет твърде много хора споделят, че не се чувстват щастливи, че в даден момент са изгубили цялото вълнение и вече няма какво да буди в тях интерес и да ги мотивира. Знаят много, видели са не малко, изпитали са доста, а стигат до безсмислието.
Сега се сещам за мъж в прекрасната възраст 38 години, който е развил успешен бизнес, пропътувал е света, усвоил е много спортове на прилично ниво, имал е много връзки, лукс и като цяло мечтан живот. Страдаше, че вече нищо не може да го накара да желае, да се вълнува, да търси идеи. Мислеше, че е изморен при все, че полагаше огромно старание в посока да почива планово по подходящ начин. Беше изгубил мотивацията си. Нямаше цел и смисъл, към които да се движи. Нямаше удоволствие, което да вярва, че може да надскочи. Нямаше останало любопитство, което да го тласне към търсене. Нямаше нищо, което той да вярва, че ще го спре. Нямаше съпротиви. Нямаше външни оценки, които да го притесняват.
В днешно време един от бичовете за мотивацията е изчерпването. Имаш много, пробваш много, пренасищаш се, ставаш ленив в търсенето. После консуматор на блага, ползи, емоции, удоволствия и мотивите угасват, защото е уморително да надскачаш постоянно летви без стойностна цел.
В тази посока се включват и утопичните представи за живота. Те са друг основен саботьор на мотивацията. В много семейства поколението се отглежда в имане и показване на безгранични възможности. Изборите на децата са закон. Желанията им са ултиматуми. Децата са крале и вярват, че няма трудности и спирачки. За тях мотивите идват в предизвикателствата, които им поставят връстниците и в това да успеят да убедят родителите си, че имат нужда от модерна технология. При това съвременните родители, които са се включили в състезанието по престиж, лесно се убеждават. Поколението не може да отлага желания, не може да търпи дискомфорт, не може да полага усилия и да създава алгоритми за достигане до целите си. Тогава от къде ще извира мотивацията?! Тя може да дойде само като съпротива, като негативизъм или като отхвърляне на всичко.
Затова има все повече деца, които сутрин не стават за училище, не ги интересува какви последствия ще има от поведението им, не приемат никакви изисквания. Те няма срещу какво и за какво да воюват. Тогава включват мотивацията с обратен знак и провокират криза, за да бъдат събудени.
Огромен дял от поколението на 20-30годиншите се оплаква от униние, безсмислие, безинтересни хора... Страдат от липса на мотивация да стоят в офиса, да изпълняват задачите, да завършват образование или проекти, да поддържат връзка и да постигат разбирателство. Сякаш не са научени как биха могли да направят живота си по-добър, разбираем, придвижващ се в спокойната ясна посока. Всъщност, те остават дълго време в криза на идентичността. Не могат да изберат кои са и на къде да се движат. Изживяват кратки мотивационни периоди на принципа на детския ентусиазъм и после угасват. Трайна мотивация без стабилна идентичност е почти утопия.
Така стигаме до следващият важен компонент, за да можем да поддържаме мотивационната сила в себе си - адекватната самооценка и преценката на ресурсите ни. Най-простият пример тук е следният: изпращаме детето на училище с вмененото убеждение, че училището е прекрасно място, в което всичко може да е много хубаво, лесно и то е много умно и ще се справи отлично. При първата трудност следва разпад и отказ от всяка дейност, която е училищна, а често и от всичко, което изисква оценяване и усилия. Друг пример можем да дадем с началото на годината. Тогава, както психическите закони на планирането и преоценката повеляват, си задаваме големи цели и вярваме, че те са достижими. Създаваме еуфория в себе си, изпълваме се с енергия, заради надеждата и филма, който си прожектираме. Скоро всичко се размазва, защото усилията са непредвидени, времето недостатъчно добре планирано, резултатите по-бавни.
Във всички случаи, за да имаме стабилно поддържана и работеща мотивация е нужно да преценим ресурсите, с които разполагаме - време, умения, необходима подкрепа, резервни варианти. Мотивацията е като бягане на дълги разстояния. Не можем да разчитаме само на силен старт, трябва да сме готови да поддържаме темпо, да поемем дискомфорта от умората, крампите и най-вече да умеем да изчакваме преминаването на процесите, докато стигнем до целта. Понякога трябва да знаем, че преди да избягаме 42 километра, трябва да се включим в бягането на 5 или 12 километрови дистанции. В противен случай оставаме само с желанието, но без реализацията.
Да не пропускаме и онези хора, които толкова учудващо, винаги са мотивирани, все гонят целите си, не отлагат, не изпускат срокове? Как така им се получава? На първо място, те са се научили да харесват резултатите и да виждат уменията си в тях. Могат да поемат дискомфорта и да изчакват.
Съвсем скоро се удивих на едно момиче, което толкова упорито ходеше на тренировки, въпреки травмите, въпреки виковете в залата, въпреки страховете от състезанията. Тя каза нещо много просто: „Всяко нещо, което правя там ми харесва! Толкова ми харесва, че лошите неща нямат значение!”
От друга страна крайно високата мотивация, без способност от отказване реално може да доведе до изчерпване. Това става в случаите, когато човек е обсебен от целите си без друг прозорец пред себе си. След всяка постигната цел поставя нова все по-изискваща и висока. Живее в състезание и не разбира околните как могат да поклащат крака, докато гледат в небето. Печалбата тук е личната ценност, а загубите често водят в кабинета на психолога. Нямам личен живот, нямам доверие на никого, не съм доволен/а от живота ми извън моето бойно поле, никой не ме разбира... Често при тези хора възнагражденията отдавна са изгубили стойността си. Затова те поддържат мотивираното си поведение като единствена форма на възнаграждение само по себе си. В един момент обаче осъзнават, че искат грижа, че жадуват за проста комуникация, че търсят лесни емоционални отношения.
Основният въпрос е как да поддържаме стабилна мотивация, за да можем да създадем един плавен, регулируем и удовлетворителен живот? Приблизителната рецепта може да изглежда така: постижими и ясни цели с разбираем за нас смисъл, добър разчет на ресурсите и адекватни възнаграждения.
Но преди това трябва изграден фундамент, който включва способност за справяне и търпение към дискомфорта, способност за стратегическо отлагане на желанията, за да се постигнат целите, а не да се стигне до отказ и познаване на собствените емоции и какво ни карат да правим. Дали да се отказваме, дали да се гневим, дали да вменяваме на друг отговорността... Родителите имат много работа!
Завършвам с една много показателна мисъл на писателката Айн Ранд „Въпросът не е кой ще ми позволи. Въпросът е кой ще се опита да ме спре“ Спирачките в днешната бърза култура понякога са добър източник на мотивация!
