Change Language

Самозаблудите - нашите верни спътници

 Самозаблудата е първа приятелка на чувствителните ни действащи същества. Тя е като близка роднина, която може да крие от нас непреодолими факти и истини, за да ни пази от болката и разрухата. А друг път да е като злорадстващ приятел, който иска да ни изложи с шеговит номер, който всички виждат, но не и ние самите.

            Независимо от степента на рационално функциониране, всеки от нас изпада в самозаблуди. Те са процеси, които създават ирационална убеденост, обслужваща моментното ни Аз. Създават комфорт, дават време, пораждат надежди и смисъл, но създават и катастрофи, носят бури в чаши с вода... Там където имаме най-много емоции, където циркулират най-големите значения за нас, там самозаблудите покълват най-активно. Всъщност, ние продуцираме самозаблудите там, където са най-големите ни ценности.

            Любовта

Романи, пиеси, опери, стихове... описват безкрайно много самозаблуди. Това е най-грандиозната утопична страна, преляла от сюрреализъм във вярванията ни. На първо място е идеализацията. Партньорът, който носи всичко положително, който прави всичко прекрасно, който е толкова уникален, който обслужва шаблона на потребностите ни. Най-добрата самозаблуда, произведена от природата, която ни прави щастливи.

            Твърде много хора искат да поддържат този статус дълго, да се потопят в него и да го преживяват безметежно.  Тогава щастливата естествена самозаблуда преминава в битка за свещена крепост. В този капан, каквото и да прави партньорът ни, той/тя са обичаните добри хора. „Това е  изключение!”, „Нещо се е объркало и не може да бъде!”, „Той тя съжаляват и няма да се повтори!”, Той, тя не е такъв човек, познавам го/я!...” Тук самозаблудата обслужва страха от самотата, страха от отхвърлянето, опасенията за личната ни ценност и място спрямо партньора, нежеланието да приемем провал, разпад, промени... Оттук следващата фаза е на поредица от самозаблуди, агонизиране и себеотричане, освен, ако не приемем нуждата от болка и нов подход. Заради тези заблуди много жертви се връщат при агресора, други спасяват зависими, а трети изяждат щастието си в препарирани връзки.

            В интимната си връзка, ние се самозаблуждаваме дори и в ежедневните конфликти и пререкания. Често всеки има своя версия на една и съща ситуация, за която двамата партньори спорят. И това фактологично изкривяване е самозаблуда, която дава доводи и създава опора. 

            Много интензивни самозаблуди покълват, когато гоним упорито фиксирани желания с партньора до нас. Идеите да живеем по определен начин, да имаме точната семейна конфигурация, да създадем определени постижения с партньора... Толкова силно можем да сме шаблонизирали човека до нас, че безпрекословно да вярваме, че той ще ни даде всичко желано. С години жени, готови да станат майки, чакат „Питър Пан” да пожелае бащинство. Стабилни мъже вярват, че свободомислещата им приятелка ще стане перфектна уседнала домакиня. Уморени партньори вярват, че човека до тях ще стане по-романтичен, активен, креативен... Години очакване и изчерпваща надежда, припалвана от самозалъгването.

            Така е и с хилядите сметени под килима факти, истини и знания-незнания. Във връзките си хората често слагат шапка невидимка: „Той наистина има много работа, затова закъснява!”, „Тя не е с мен заради парите, почти нищо не е искала!”, „Той наистина ме обича, всичко друго е второстепенно!” Зад тези лозунги на самозащита, се крият тежки истории на изневери, търпение, очакване, надежди... Бягство от осъзнаването на собственото място и неизбежните промени. Затова има хора, които препускат от връзка на връзка, само и само да задържат безтегловността на емоциите в началният етап.

Времето

            Самозаблудите за времето са толкова уникални и в същото време тривиални по своята същност. Времето е основен ориентир на нашата психика. То ни дава посока, натиск, тревога, стремеж, затвор, свобода...       Толкова много символични изрази имаме, които са зашили самозаблудите за времето. «Времето ще покаже!» , «Времето лекува!», «Сега не му е дошло времето!», « Има си време за всичко!»  Този род самозаблуди са щадящи, успокоителни като майчина милувка. Промиват тревожността, от невъзможността да се вземе решение. Дават надежда за по-добри събития. Развиват търпението. Снемат неудовлетворението. Рационализират времето на безсилие за даден човек и му дават другото насъщно-пространство.

До тук добре, но когато времевите изкривявания бъдат затиснати много силно от самозаблудите, спира и действието, влиза в ход регреса, идва гнева или нуждата от по-силна самозаблуда.

            Затова много хора трудно разбират от къде идват безпричинните им тревожности, защо не могат да спят, как така започват да се страхуват за здравето си изведнъж? И защо все по-често изпитват дискомфорт и неудовлетворение от всичко. От къде са се появили тези панически състояния или хаоса в емоциите и мислите!? Защо ме е страх от смъртта? Самозаблудата тук освен, че спасява, може да спре живота. А ако не го живеем тук, сега, пълнокръвен, ни остава да мислим за загубите, изплъзването, болестите, смъртта... Сещам се за една много цинична мисъл на Кърт Вонегът: «Времето е наркотик- много от него убива».

            Децата

Когато стигнем до децата веднага на преден план излиза приказката ... от моето гардже по-хубаво няма. В същото време често се случва в кабинета по игрова терапия и диагностика родителите да отричат с пълно съзнание специфичността на детето си, особеностите на неговото поведение и да търсят още и още начини да докажат, че всичко е наред или пък да скачат от един специалист на друг в желанието си никой да не разрушава самозаблудата им. За всички е ясно, че това не решава проблема на детето, но самозаблудата има огромна сила и контролира ситуацията.

Децата са най-голямата ценност на българина. За тях той дава мило и драго, тях той отглежда до старини и не спира да се грижи до последния си дъх. Няма да се спираме обширно при самзаблудите във възпитанието, но само ще маркираме, че те са свързани често с погрешни базови убеждения. Например родител, който вдига безпомощно рамене с думите: „Не мога да направя нищо, той си е такъв – мързелив, безотговорен, разсеян, невнимателен, несръчен”...... Или така познатото на всички ни „Няма да повторя модела на майка ми, ще бъда съвсем различен родител”. Съвременните родители са обградени буквално с много и достъпна информация за отглеждането и възпитанието на детето си. Лесно може да се залети по една или друга крайност и липсата на баланс да внесе напрежение и неразбиране между родители и деца. „Ще бъдем модерни и няма да робуваме на старите начини за отглеждане и възпитание” е все по-често срещан израз от страна на бъдещи родители, които са в очакване на първото си дете. Да, времето, в което живеем днес е много различно от това, в което са живели нашите баби и дядовци и е необходимо да отчетем този важен факт. Често подходите се оказват наистина остарели и неефективни, но и отричането на всичко старо и зомбирането с нови теории също не води до никъде. Най-добре е да се водим от това, което носим в себе си като ценност и убеждение, без да се опитваме да влизаме в калъпа на една или друга алтернативна посока.   

Често сме свидетели и на това как родителското внимание и грижа се превръщат в контрол, как желанието да предпазиш детето си се превръща в хиперпротекция и „изяжда” самостоятелността, която е толкова важна за детето в периодите на неговото израстване.

Ако се върнем още по-назад и стигнем до моментът, в който се взема решение двойката да има дете, стигаме и до една от най-жестоките самозоблуди. Тя е свързана с вярването, че с появата на бебето отношенията ще се оправят, всичко ще застане на мястото си, партньорът ще се върне в семейството, ще стане по-отговорен и т.н. Детето  обаче не може да участва в подобна схема и то не може да реши проблемите в двойката. То има нужда от удовлетворени и уравновесени родители, които да гледат в една посока и да знаят къде искат да отидат заедно. Когато се залагат нереалистични очаквания в това отношение страдат всички - както вързастните, така в по-голяма степен и децата. За това и в Училището за бременни и арт терапията, която правим с двойката, отчитаме всички личностни характеристики на бъдещите родители и изследваме техните очаквания и бъдещи амбиции. Така те биват подготвени за появата на новия член на тяхното семейство и са значително по-уверени и стабилни.

Възможностите

Самозаблуждаваме се и за възможностите, които имаме и то в няколко посоки. Подтиснатите и депресивни хора робуват на вярването, че няма алтернативи и не могат да постигнат повече от това, което имат, дори смятат, че не заслужават постигнатото, а това ги кара постепенно да потъват в инертност. По този начин само се затваря омагьосания кръг. А хората, които са с ниска самооценка не оценяват какво притежават и тъй като не вярват в себе си в способностите си, се остават на течението. По идентичен начин стои въпросът и при тези, които хващат десет задачи едновременно и постепенно губят интерес и мотивация. Пускат ги една по една и се заблуждават, че всичко е срещу тях, нищо не зависи от тях сякаш контролът е извън личността им.

В работата също използваме самозаблуди. Вярваме, че всичко е наред, ако получаваме достататъчно пари, но на заден план остават неудовлетворението, умората, стреса, които водят личността до ръба на бърнаут. Едва когато има криза или здравословен проблем, човек може да се замисли за това какво му коства всичкото това натоварване и напрежение. За това е добре човек да се замисли каква е цената, която плаща самозаблуждавайки се и какво би искал наистина да има точно тук и точно сега.  

Самозаблудите са като страни на забвението. Останем ли дълго там, спираме да носим отговорност за сюжетната линия на живота си. Но е много по-лесно да сме в страната на Морфей, отколкото да понесем болезнените мнения на хората около нас или да осъзнаем колко време сме давали толеранс на изкуственото дишане във връзката ни. Трудно е да поемем гнева към себе си, че сме били слепи, глухи или бездействени за възможностите. Самозаблудите ни са ръчкани с остен от страховете, най-първичните и значими. Слагани са на сцените от алогичните убеждения и приетите за верни модели. Затова, колкото по-добре познаваме страшилищата в килера, колкото по-ясно сме разчленили смисъла на моделите, които ни водят и се опитваме да намерим алогичните си «прозрения», толкова повече имаме шанс да идентифицираме и самозаблудите. Да, така се живее сурово, но пък се пише собственоръчно би