Как демотивацията се настани удобно в училище?

Българинът е строял килийни училища с „мило и драго”. Давал е всичко за образованието като основен стълб на народността и сигурността. Изпращал е децата си извън страната, за да се върнат и да дават плодовете тук. Будителството е било обединяващ фактор. Днес много родители са в ролята на войни в образователната система.

Какво се случва с родителската намеса и дали тя има все още ролята на будителство? Факт е, че едни от основните проблеми, с които родителите идват в кабинета или пишат за подкрепа в www.e-therapy.bg са трудностите по отношение мотивацията за учене на децата им и цялостното им отношение към учебният процес. Но да не забравяме, че отношението към ученето не се изгражда от самосебе си в детето.

Родителите и учителите в грешна симбиоза.

            Ако ролята на учителя беше свързана с огромен авторитет и уважение, то днес нейната стойност е доста девалвирана.  Ето малко из разказа на една млада учителка, чието желание да научи децата да мислят и да са креативни е ударило на голям камък. След като е опитала да стимулира личният изказ и мнение на ученичка от горен випуск и момичето не е положило никакво старание, учителката поставя малко по-ниска оценка. Родителите, много гневни, отиват направо при директорката на училището, за да търсят сметка за оценяването. Младата учителка е набедена за непрофесионално отношение.

            Всъщност, толкова много учители се страхуват от мнението на родителите и от техните очаквания. Родителят често е недоволен, подценяващ, омаловажаващ поведението, знанията, емоциите на учителя. Това е едно поколение майки и бащи, които генерират собствения бунт срещу учебната рамка чрез децата си и техните учители. Затова, споделянето на едно момченце в първи клас, че учителката така или иначе е много „смотана” и затова няма особен смисъл от това училище, не е изненадващо.

            Ясно е, че родителят иска да защити детето си, да намери ясните причини, поради които даден процес в образованието не се случва. Но, ако се изпусне рамката на уважението и авторитета към учителя като роля, то се отключва верижна реакция и детето трудно ще приема като значим фактор, който и да било учител. Съответно, няма да зачита, нито правила, нито изисквания, а рефлексията от това е в родителя и самото дете.

Родителите като преса с голяма лупа.

            Не веднъж в кабинета за игрова терапия са идвали майки и бащи, които разказвайки за детето и проблемите, които имат, започват да демонстрират гордо и колко способности има то. Така таткото на 4 годишно хлапе написа на листа за рисуване задачи сбор от три цифри. А на дете в първи клас сложни умножения и деления. А други родители недоумяват какво толкова лошо има в това детето им да учи 5 часа, за да може да е напълно подготвено. Курсове, уроци, школи... Цялото време е заето с ментални усилия и издевателства, за да може детето да се подготви за бъдещ живот с добра професия и висока заплата, та и да ръководи други хора.

            Натиска в неговия преекспониран вариант ражда откази. Създава усещане за тежки планини и формира малки или пораснали уморени отлагачи. Майки с учебници, които изпитват, бащи с показалци, очакващи точни рецитали на знания. Гордостта им е в пълната главица на детето. По този път твърде често след 5 клас започва едно масирано разпадане на мотивацията. Всъщност мотивацията не изчезва. Тя не е била там никога. Била е поддържана от родителските волеви усилия. Детето не е приело често процеса като негов собствен. И с промяната в пубертета и в схемите на учене, то няма собствената устойчивост и потребност, свързана  с целта. Затова идеята не е във фокуса, а в доверието и в създаване на интересен процес на учене у дома, който да показва на детето, че има радост от справянето.

Родителите като счетоводители за оценки.

            Има семейства, в които бележникът е като банковата сметка. Петицата е отлив на усилия и старание. Тя поражда опасения в родителя, че ще последва отпускане. Четворката е провал, който показва липса на качества и неосъзнаване на сериозността на учението. Тя е път към лошата работа, „ровенето по кофите”, унизителното положение на „прост служител”. Децата в такива семейства работят на изнурителен режим и са просто ученици, а не синове и дъщери с емоции. Тези ученици събират гнева си от постоянната си недостатъчност и го хвърлят  или в неочакван бунт спрямо всичко, което усетят като схема и система, или в себеизяждане. И в двата случая ученето е опорочено, защото то не изгражда личност, с нейните радости, спонтанност и свобода, а шаблон, от който може да се орязва.

Родителите „На всяка манджа, мерудия”

            Те са навсякъде: в залата с треньора, в кабинета по приложни изкуства. Активисти са в спортните празници, подаръците за учителите, организирането на екскурзии и празненства… Създават по всевъзможен начин сигурна и развиваща се среда за детето си. Е, какво толкова вредно може да има  в това? Те подобряват условията и възможностите в средата. Обаче тяхното дете не е просто Петър или Силвия, а детето на родителя - активист. То няма самостоятелност, няма свобода. Сигурността го изважда от нуждата да рискува и да решава. Подредеността го спира в търсенето. Удобствата и поправките от родителска страна, спират себедоказването и себеотстояването. След това животът не е мястото, в което мама и тате поправят, подреждат и измислят всичко. Спасяването от трудностите и създаването на сигурна училищна среда не винаги са добрата подготовка за живота.

Родителят без отношение.

            И да не забравяме онези родители, които са „над тези неща”. „Детето ми все някак ще се справи!’ Голяма работа, какво толкова, ако има слаби оценки. После ще се решава. Не мога да мисля за всички тези безкрайни изисквания на учителките, докато трябва да правя толкова много неща и да решавам безброй казуси в работата!” И съучениците на тези деца, ако имат някои от по горните типове родители, биха въздъхнали с облекчение и радост:) НО! Децата с неглижиращите обучението и резултатите в него родители страдат. Те се чувстват несправящи се, некомпетентни, без идея как да решат проблемите си с уроци, оценки, учители. Считат се за глупави, ако нямат шанса да учат лесно в междучасието. Тормозят се, сравнявайки се с другите, защото им е нужна ориентация кое е важно. Трябва им зрял поглед над възможните избори и оценка в какво са добри. Нужна им е помощ и обяснение.

Какво може да съсипе мотивацията за учене и как родителите могат да мотивират детето?

Никак не е трудно да загубиш мотивация в училище. Повечето деца са насочени към технологиите, израстват и живеят пред телевизора и в он лайн среда, а там стимулите са много ярки, бързи и трудно държат конкуренцията с учебния процес, който често децата намират за скучен. Тук е важно да споменем и огромната роля учителите, които са изключително креативни в преподаването на новите знания и успяват с много фин усет и нестихващ ентусиазъм да направят преподаването на един урок увлекателен и дори забавен процес. Мотивация децата губят именно когато се сблъскат с информация и учебно съдържание, което им е трудно да разберат и усвоят. Също и когато се чувстват застрашени в училище – агресия, несправяне, високи летви, проблеми с връстниците. Често деца дподелят, че се страхуват прекалено много от грешки и се притесняват от съучениците или учителите си. Преумората също има свой дял в загубата на мотивация. Прекалено многото извънкласни дейности, на които родителите записват децата претоварват детския организъм, който се нужда е от дсстатъчно почивка, за да презареди батериите  и детето да бъде в кондиция на следващия ден, и на по следващия. 

Има и друг момент в загубата на мотивация – съпротиви срещу родители, учители, личностни проблеми или наличието на дислексия или друг тип подобна трудност, която нарушава учебния процес и носи със себе си поведенчески или емоционален проблем. И не на последно място специфичността на тийн възрастта когато младият човек активно търси себе си, идентифицира се и лесно може да пренасочи вниманието си извън ученето - към доста по-вълнуващи, според него, събития, личности и справяне.

Реално любовта към ученето е любов към живота. Децата имат заложен познавателен интерес, любопитство, което ние родителите можем да провокираме, да насочваме и детето да се чувства един малък откривател (какъвто е). Всеки родител е важно да се замисли за своите собствени очаквания и да ги остави на заден план. Да се поощрява инициативността е също важен момент, защото тя е водещ момент в групата от връстници и в обучението. Активирането на уменията за адаптация в средата от връстници не е на последно място. Най-важният момент е това как то общува с другите деца и как си сътрудничи по време на игра, по време на учене, защото в училище и сред съучениците си прекарва много голяма част от деня. Поощрението на увереността, на инициативността и любопитството от страна на родителя е много значимо за детето и неговото бъдеще. Прекалено обгрижващите родители създават пасивни и неуверени деца. А незаинтересованият, който го оставя да се справя само пък може да помогне за демотивацията и тревогата от несправяне у детето.

Родителска стратегия основана на адекватни родителски очаквания за постиженията на детето, съобразени с неговата възраст и възможности, вяра и поощрение на уменията и способностите, липса на свръхкритичност и развиване на доверието родител-дете е ефективна и работища в дългосрочен план.

            Мотивация за учене не се изгражда с натиск и изисквания, а с поощрение, благодарност, гордост и оценяване на усилията. Приемане на правилата не се изгражда с обезценяване на другите авторитети, а с разясняване на логиката на тези правила и емоционални възнаграждения. Училището е и емоционално израстване и социална компетентност. Затова освен оценките обучението в отношения е път, в който родителите би следвало да са карта, която се вади при нужда. Защитният балон не може да функционира и в класната стая. Родителите трябва да учат децата си как да се справят в конфликтите, в кризите и негативните ситуации. Всички ще създаваме мислещи, чувстващи и създаващи същества, преди всичко!