Съперничеството и конкуренцията между хората в различните сфери
Съперничеството и конкуренцията между хората в различните сфери
Съперничеството - можем да го поощряваме или да го осъждаме. Съвсем възможно е да го прикриваме или да е повод за гордост в нас и околните. Социалната норма и културната парадигма определят отношението ни към него. Истината е, че то е онзи поведенчески механизъм, който обслужва потребностите ни на всички нива. От инстинкта ни за оцеляване, през намирането на пространство, до усвояването на блага и амбицията да се самоактуализираме. Именно тази негова позиция ни позволява да го използваме като средство за манипулация, развитие, постигане на цели... В глобален мащаб то може да разрушава в лицето на войните, а може и да изстреля човечеството в междугалактическото пространство. То създава КГБ и ЦРУ, създава корпоративните тежки игри и шпионажи, създава този свят, който познаваме. То е главният герой, идващ с нагоните ни - опияняващ и страшен.
Връзка или развръзка без съперничество?
Романтичната нагласа може да изключи съперничеството в интимната двойка. Съвсем лесно да повярваме, че има пълен алтруизъм и себеотдаденост. Да, но розовият утопизъм толкова бързо се разпада, че отдолу бълват безкрайно много точки, в които именно обичащите се съревновават.
Съревнование за времето.
Толкова пъти в www.e-therapy.bg сме прочитали репликата” „Той/тя може да намира време за другите, но не и за мен!” или „Ако ме обича, ще намира винаги време!”. Желанието за притежание на партньора лесно може да породи съревнование за всеки дъх и мисъл. Да станем като касички, които трупат минути, часове и после сравняват коя касичка е по-пълна. Моята или твоята, аз какво ти дадох и ти колко ми отдели. В това съревнование се забравя за качеството, а количеството така затрупва, че планините от несъстояло се време убиват и пространството в двойката.
Съревнование за успеха.
Преди години имаше едно забавно детско предаване, в което трябваше да се избере едно детенце, което е „най”. Най-умното, най-красивото, най-интересното... Толкова вълнение, толкова хъс и сълзи за един миг... Тази съревнователна игра се играе упорито във връзките. Използват се толкова много стратегии, че бихме могли да напишем цял труд. Преминаването от грижа към съревнование става толкова неусетно, както навлизането на паразит под кожата. Когато попиташ мъжът и жената в една интимна връзка как и защо са стигнали до болезнената конкуренция, бързо извеждат куп рационални отговори: „Защото трябва да се развивам!”, „Имам нужда от точно това и ако той/тя не може, аз с какво съм виновен/а!?” или „Успехът е важен и без него няма как да задържа интереса към мен!”. В съревнованието си за успех навличаме куп брони, които не позволяват досег до нас. Изтриваме с безмилостна гума близостта и пазим себе си от „претопяване”. Страхът, че няма да съм достатъчен за партньора понякога ни кара да се съревноваваме с него без никаква сетивност за това. Спомням си как една 32 годишна красива и успешна жена се оплакваше колко бързо връзките и приключват и тя не може да стигне до брак, деца и семейни вечери. Представете си как би могло да се случи това, след като тя смачкваше мъжете с хъса си за успех и справяне. Трябваше да покаже по-хубавата кола спрямо неговата, по-добрата техника у дома от неговата, по-хубавите и интересни места, на които е била, по-добрата позиция и заплата... Съревнованието беше обслужило сигурността и, но беше довело до крах в личните отношения.
Понякога във връзките се съревноваваме в много нелепи посоки: кой колко е „донесъл”, кой има повече приятели, кой полага повече усилия... Дори в това кой се чувства по-зле или кой изглежда по-изморен. Защо е всичко това? Защо желанието за приемане и близост става търсене на превъзходство? Защото твърде лесно изместваме фокуса от общото към мен, когато емоциите ни не могат да бъдат на върха или когато желанията ни не биват удовлетворени. Съревнованието е притежание. Обичта и другият стават именно това-притежание. Затова, ако не сме усетили силата на благодарността и осъзнаването на цялата палитра от емоции към другия, то искаме само ние да сме обичани, само ние да сме разбирани, ние да сме уважавани, за да сме сигурни. Може би най-трудното за приемане във връзките е липсата на сигурност, затова съревнованието идва като превратния провокатор. Хайде да воюваме, за да си изясним позициите, да те видя къде си, да ми кажеш къде съм... или просто да разрушим всичко...
Съревнованията и борбите в работната среда.
Работната среда е една от най-тежките арени. Защото там изваждаме всички усвоени до момента механизми за справяне, начини, по които показваме компетентността си и се изявяваме, стратегиите ни за свързване, та дори и отношенията, които сме имали с мама, татко, брат, сестра...
Колегите ни стават активни стимули, провокиращи всевъзможни реакции. Натискат неосъзнати бутони и не можем да извадим батериите от това дистанционно.
Защо колежката от съседното бюро винаги изтъква и най-дребното, което е направила като тежко усилие? Защо друга винаги бърза да говори през другите и да изявява мнението си? Защо колегата толкова много настоява да отиде пръв при шефа с отчета си? Защото за тези персонажи съревнованието е в посока „искам да не ме пропуснат, искам да ме забелязват, искам да бъда сигурен/а, че няма да ме забравят...” В този контекст съревнованието може да е тежка борба, започнала от ранна детска възраст в детето, което все не може да надскочи по-големият си брат или сестра. Или пък друго, което все не успява да направи нужните постижения, задоволяващи амбициите на родителите.
Сравненията, които вървят от ранна възраст с другия, който е казал по-хубаво стихотворението, който е скочил по далече или който има по-модерна раница, така се впиват в офис стратегиите, че корпоративните отличници буквално препускат и ментално, и физически да са първи и забелязани във всичко.
Друг вариант: Колегите, които нищо не казват, по-скоро са като маски, усмихнати или сериозни, любезни или въздържани. Събират информация, търсят възможности, правят стратегии. Те дебнат в опит да съхранят себе си. Както сподели един млад, изключително успешен и бързо развил се в юридическата си кариера потребител; „ Аз знам, че по принцип хората винаги използват информацията срещу теб! Така се случваше с брат ми, това правеше и майка ми, ако и споделях, така правеше и приятелката ми... Всеки иска да те използва!” Твърде крайно съждение, което води до солова игра в тежко вражеско обкръжение. Подобно на него, много амбициозни млади хора са научени, че навсякъде дебнат врагове и доверието, а с него и спокойствието са безвъзвратно оглозгани и отвъд кокала. Те са продукт на амбициозното продуктово позициониране на родителите им. Онова поколение майки и бащи, което изгуби правилата и границите и създаде нови чрез децата си.
Конкуренцията поражда и огромен диапазон от състояния и емоции. С нея вървят като близки другарчета завистта, тревожността, агресията, усещането за власт и загубата на емпатия. Тя блъска в нас един ядрен коктейл от биохимия, която води в сайта хора, които не могат да спят, пият, стават лаборанти в опитите си да притъпят тревогите със смеските от вещества, стават деструктивни към телата и душите си. Не разбират каква емоционална зависимост развиват към желания поглед, търсеното „Браво!”, нужното им поощрение... Спират да живеят в гоненето на „единствения’, както вярват влак.
Съперничество и конкуренция между децата
Първата проява на конкуренция, съперничество и борба, която може да доведе и до открити конфликти между децата, е за вниманието на мама. Децата без да съзнават се оглеждат и сравняват. Съревнованието и конфликтите между братя и сестри са съвсем нормални и дори полезни за изграждането на детската личност. Те са част от ученето да воюваш за собственото си място, способността да казваш НЕ и да откриеш собствената си идентичността. Ролите на куче и коте често плашат родителите и ги карат да мислят, че децата им се мразят, завиждат си и не могат да се разберат. Конфликтите обаче имат своето развитие и специфика. В началото децата се състезават за вниманието и любовта на мама. Тази борба е често тиха и отшумява с възрастта и преодоляването на кризата. След това идва състезанието за притежания. Каквото има единият, трябва да има и другия, за да не си завиждат и да не си чупят играчките. Те знаят, че им се полага еднакво внимание и изразяват това с еднакви притежания. Споровете за вещи са зов за внимание. С обострянето на чувството за справедливост към 8-9 годишна възраст идват и конфликтите за справедливост. Тези битки са и доста бурни и поради тази причина забележими за родителите. Полезен ход на родителя е вместо да нагнетява ситуацията с опит за арбитраж, просто да бъде отдушник за детските емоции, без да взема страна в спора. Братята и сестрите имат нужда да бъдат изслушвани поотделно, да бъдат успокоени, според нуждите им и да бъдат насочени в собственото русло на развитие.
Плюсовете на конкуренцията и съревнованието се състоят в това, че чрез търсенето на изява децата се учат да се борят, да отстояват себе си, да търсят и да имат постижения. Прави ги активни и поощрява здравословната амбиция. Родителите са важни в схемата на конкуренцията, защото те се явяват своеобразни арбитри, отдушници или дори гръмоотводи. В тази връзка основните грешки, които допускат са свързани със сравнението на децата и изтъкването на техните негативни поведенчески прояви, вместо ваденето на положителното и наблягането на уникалността на всяко едно дете по отделно. Тъй като емоциите на всички в семейството са важни и значими няма как да се очаква от по-големия или по-зрелия да отстъпи да се съгласи и да направи нещо против желанията си.
Ревността, завистта и гнева са емоции, които се появяват напълно закономерно в детската душа поради една от най-силно заложените ни потребности на нас хората, след въздуха, водата и храната - нуждата да бъдем обичани.
Все пак конкуренцията е необходима. Тя не е просто мръсна дума. Затова ще дам пример как едно дете на 9 години приема възможностите. Неговите думи бяха като шок за родителите му. Та не толкова малкият Ясен казваше: „Родителите постоянно искат нещо повече, учителите са все недоволни, около мен все някой е по-добър, какво да направя тогава!? Аз ще гледам само себе си, така ми е по-спокойно да уча и да вкарвам голове. Докато ме карате да гледам другите ми е трудно!” Простичко-нали?
Решението понякога е какво мога да направя повече за себе си, какво ще успея да открия, което е различно и ценно в мен? Не мога да съм напорист или дебнещ, но мога да съм точен и изпълнителен. Не мога да съм груб и пробивен, но мога да съм креативен. Ще използвам това, което е в мен и ще го развия. Конкуренцията не е само във френетичното препускане и воюване с все по-модерни оръжия, тя може да е чрез себеразвитие, устойчиво и постоянно поведение, които стават здрав гръбнак на личността, а не създават кукли на конци.
Така или иначе, хората са склонни на необмислени рискове в полза на успеха. Културата ни издигна в култ притежанието на тела, на секс, на храна, на вещи, усещането за сила и супергероите. Затова съперничеството надскочи и инстинкта за самосъхранение. Надскочи биологията ни и неврофизиологичният ни ресурс. Да не забравяме, че на върха е самотно, ако не си стигнал там с общи усилия, подадени ръце, споделени страхове и радост.
