Ани Владимирова за 24 часа. Децата у нас знаят кой е Батман и Супермен, но не и какво работят родителите им ..

4-7-годишните хлапета се описват с весел емотикон, мама с тъжен, а татко с гневен

Децата у нас знаят кой е Батман и Супермен, но не и какво работят родителите им и номера на спешния телефон

МИЛА ГЕШАКОВА
- Коментирахте преди дни по БНТ сериозно психологическо проучване сред 4-7-годишни българчета, според което те не могат да се изразяват добре и правилно, познават добре мама и татко най-вече в ролята им на обгрижващи, но не и като професии, интереси, хоби. Как го обяснявате?
- С начина им на живот. Впрочем в това наше проучване откроихме 8-9 основни извода. Но преди да ги коментирам, нека го представя. Работихме екип психолози заедно с проф. Йоана Янкулова в детска градина в столичния квартал "Надежда" Ние- двама психолози и 6 студенти от СУ се занимавахме с децата, а проф. Янкулова работи с родителите и учителите им. Проучването ще приключим около 24 май. Затова мога да коментирам единствено сурови данни от работата си с децата.
Държа да подчертая, че имахме работа с изключително грижовни родители. Затова и повечето деца бяха изключително добре ориентирани в битов план. Проблемът е, че им липсваха социални умения за контакт със света извън дома, детската градина и училище. Установихме, че в страха си от улицата родителите робуват на илюзията, че прибирайки детето от детската градина или училище, то е защитено. Но не им хрумва, че колкото по-късно допуснат детето им да се социализира, толкова по-трудно става това да се случи изобщо.
- Впечатлих се от пример, който дадохте - за дете, което не може да обясни как би стигнало до дома си, ако се наложи при крайни обстоятелства.
- Поставихме децата в екстремна ситуация, за която не са подготвени - накарахме ги да си представят, че се губят в мола. И ги попитахме какво биха направили, за да се приберат у дома. Масовите отговори бяха, че ще прелетят с меча над покрива на мола и ще се приберат вкъщи. Преобразяваха се в герои на анимационни филми, в Батман, Супермен и какви ли още не летящи персонажи. Трансформираха се, телепортираха се, фантазираха, че ще се приберат с хиперскоростни коли или самолети. Но нито едно от децата не каза, че при такива случаи най-напред трябва да се обърнат към длъжностно лице в подобен търговски обект. Не знаеха и номера на телефона за спешни случаи, макар всички прекрасно да боряват с мобилен телефон. Това ги прави уязвими и безпомощни пред злонамерени хора.
- Казвате, че боряват добре с мобилни телефони, таблети, компютри. Как им се отразява?
- Почти всички и най-вече момчетата до едно са вглъбени в електронните джаджи и лично се уверих в това. Затова е много трудно да бъдат привлечени към обучение с прости стимули. По същата причина нямат и добра концентрация на вниманието, малък интерес към работа в група, за която се изисква търпение и толерантност към другите.
Навремето децата се развиваха в сюжетно - ролеви игри - играеха си на лекари, на учители, на пилоти. Сега обаче електронните устройства, с които си играят, ги вкарват в дисоциирани роли - участват виртуално, а не реално. Детето не прави усилие да облече или съблече куклата, а е въвлечено в бляскава и фрапантна игра в джаджата, затова и на учителите им е много трудно да привлекат вниманието им, още по-малко да направят така, че да ги съсредоточат.
- Не деградира ли ролята на учителя по този начин?
- Учителите са много опитни, познават отлично особеностите, привичките и характера на всяко дете и търсят постоянно гъвкави модели за справяне. Жалко, че усилията им често удрят на камък.
- Заинтригува ме образът на родителите в очите на децата, който споделихте. Казахте, че за тях таткото е "неясен субект, който в повечето време е в лошо настроение, а майката - "угрижен и тревожен човек". Как получихте този резултат?
- Работихме с много малки деца, затова технологията ни трябваше да е много прецизна, за да не стане грешка. Използвахме емотиконите, които те добре познават от смартфоните и компютрите. Извадихме пред тях големи ламинирани емотикони, изобразяващи усмихнато, равнодушно, тъжно, гневно, плачещо, учудено лице. И се оказа, че когато описват себе си и близките си децата свеждат избора си до 2-3 емотикони.
- Кои?
- С усмихнатия емотикон обикновено асоциираха себе си (защото детето е изпълнено с живот и има желание да се забавлява). С тъжния най-често описваха майките си и с гневния - бащите си. Което е логично - в трудни времена жената отработва през чувството на тъга, а мъжът-на гняв от безсилието. Стана ясно едно - че децата имат много силен фокус върху проблемите на близките си. Те разчитат техните тревоги, мъка, терзания, но не знаят какво и как ги е предизвикало. Обяснявам си това с доминирането на възпитателната норма у нас - да не тревожим децата със своите проблеми. Но ако ги пазим да бъдат свидетели на разговорите, в които обсъждаме проблемите си, те виждат как изглеждаме и че нещо не е наред. Това качва тревожността им, защото не знаят какво точно и защо се случва.
- Според вас какво пропуска тревожното българско семейство?
- Да предаде базови социални знания на децата. Пред тях не се говори за различните професии, за интересите на мама и татко, за онова, което обичат да правят в свободното си време. Въобще не се говори за хора, отношения, емоции, близост. Комуникацията като че ли тече по линията кой каква кола кара, какво са пуснали в магазина и за кое парите не стигат. Интересите на децата са фиксирани върху новите модели коли, техника, смартфони, материални придобивки.
Другото важно, което забелязахме, е убедеността на родителите, че децата им от само себе си ще преодолеят говорните си дефекти. Че като са мънички и говорят толкова сладко, някак си пораствайки децата сами ще коригират изразяването си към по-правилно.
Третото пък, което изскочи от нашето проучване е липсата на ясен модел за мъжките и женските роли.
- Искате да кажете, че еманципацията си е свършила работата и са размити?
- Определено да. Но не смятам, че е лошо, когато една съпруга е уморена, мъжът й да просне прането и да приготви вечеря. Проблемът е, че и медийните стимули, а и в анимационните филмчета, които децата гледат, мъжкото и женското начало се размиват. Може би е световна тенденция, но определено българските деца нямат ясна представа какви са различните роли на двата пола, на мъжа и жената, на татко и мама. Масово децата не знаят какво работят родителите им. когато ги питахме, повече отговаряха: "Парички", а отвреме навреме се оказваше, че "копаят биткойни".
- Каква е причината?
- В това, че родителите не разказват за себе си, за трудностите и начините, по които ги преодоляват. Децата например прекрасно знаят какво имат в раничките си, как се оправя леглото им, къде е кофата за боклук, къде са приборите за хранене. Но те не са въвлечени в онова, което се прави с тях. Баба им сервира и отсервира масата, мама пълни раницата им, татко хвърля боклука. Не мисля, че е защото родителите им не искат децата да участват. Просто толкова бързат, че нямат време да дочакат детето да се мотка и да го направи. Затова предпочитат да му намятат всичко в раничката, да сложат по-бързо вечерята, да скочат за части от минутата до кофата за боклук и да метнат плика с отпадъци в нея. За скоростта, с която живеят родителите, децата не могат да уцелят темпа и да се вместят в съвместния им живот. Включват се в същото темпо през електронните устройства, но без да имат практическите умения в реалния живот.
- Чест извод от най-различни сондажи е, че расте агресията сред децата. Обясняват това със стреса и усилията на семействата да оцеляват, с новите технологии, с агресията от екрана. А вие?
- Човешкото поведение на компромис, толерантност и дипломатичност се учи бавно. Навремето беше досада баба ти да ти обяснява, че "ако не направиш това, ще ти се случи еди-какво си", какво става, ако ходиш размъкнат и мърляв, също - ако едно момиче не усвои домакинската работа. Когато обаче днес никой не те подготвя, защото вече не е ясно кое е правилно, регресираш до поведението на животното. Нападнат ли го, кучето, което първо подвие опашка, ще бъде изядено или ще избяга. Подобно поведение възприемат и децата - ако видят по-слаб противник, нападат го, за да отвоюват територия, както е при кучетата. Ако е по-силен - дистанцират се и се затварят. За да направят обаче последното, победените трябва да имат алтернативен свят в къщи. И той вече е създаден - интернет. Влизаш вътре и започваш да живееш в паралелен свят. Справяйки се в него решаваш, че си си супер. Там обаче попадаш сред хора, които могат да злоупотребят с теб.
- Наричат ви психолога на звездите, а в момента правите кастинг за риалити формата "Фермата". Откривате ли видими разлики между представителите на различните поколения, които влизат във формата?
- Да, откривам! Както между поколенията, така и между хората живеещи в София, в провинциалния град и в селото, между българите, които никога не са работили извън страната и емигрантите... гледайте “Фермата”, ще откриете разликите сами
- Твърдите, че българинът не е мързелив, а демотивиран и неспособен да се адаптира към бързо променящата се среда и да планира бъдещето си. Защо е така?
- Защото вечният ни проблем е, че се намираме на място, където се преплитат срашно много интереси. Не сме нито в ориенталската културна концепция, нито в западната, където се мъчим да се впишем, но ни тежи манталитетът. Затова живеем в хаос на всички нива -икономически, културен, социален, политически.
- Казвате в друго свое интервю, че у нас всеки иска бързо да успее още на 20-25 години, и не му се чака. Каква е цената на успеха?
- Често казано, не знам. Но защо да не е възможен бързият успех, след като 4-7 годишните разправят, че родителите им копаят биткойни... Аз лично имам клиенти, които на 16-17 г. играят на фондовата борса. Въпросът е колко ще се задържиш на височината, за която мечтаеш, щом я стигнеш. Защото и през 90-те години имаше момчета с много пари, които караха суеперлуксозни коли с тъмни стъкла. Но колко живяха? Колко време се радваха на онова, което бързо получиха?
- Много често България е споменавана в европейски и световни класации, като страната с най-нещастно население. Вие като психолог къде откривате корените му?
- Според мен щастието навремето е било в многото деца, защото са притежавали голяма нива и е трябвало много работна ръка дълго да работи на нея. Докато в момента няма нито деца, нито нива - всички са в панеления блок и чакат принца да мине с белия джип, за да се оженят за него, а не да изнасят сливи за смет. Затова не бива да се сърдим, че децата ни не са трудолюбиви в термините, в които ние сме свикнали - къщата да свети, семейната икономика да върви образцово. А що се отнася до т. нар. “нещастност” на българина, то тя си е в повечето случаи поза, за да не му завидят и да не го “урочасат”
- Има ли нещо вярно, че за разлика от предишни времена, когато в семействата е имало взаимна грижа и по-младите са се грижили за по-възрастните, днешните млади видят ли се успели и с повече пари, прекъсват връзката със семействата си?
- Вярно е, връзката със семействата е на изчезване. Но не бива младите да се слагат под общ знаменател! Все още масово българинът се грижи за родителите си! Преди обаче отношението към възрастните се е култивирало през религията и традициите. Ако отворим българските народни приказки, ще прочетем приказките за бащата, когото синът пратил да яде от копанята на прасето, а малкото му дете му донесло паницата и казало: "Щом ти правиш така с дядо, и аз ще постъпя по същия начин с теб!". Такива бяха моделите. Изведнъж обаче при нас младостта и красотата се превърнаха във фетиш. Ако в този съвременен свят ти не си силен, млад, красив и успешен, ти си жалък и от теб трябва да се бяга, защото едва ли не носиш нещастие. Има и един друг момент. Днешните възрастни не са като бабите и дядовците от приказките. Озлобени, егоцентрични, вечно обидени на някого... трудно могат да дадат съвет на младите, защото не са наясно нито с новите професии, нито с новите им начинания, нито с новите им виртуални светове и пазари, в които се справят. Имам връстници, които не могат да направят трансфер на летище и са абсолютно безпомощни.
- Четем прогнози, че след 10 години ще догоним европейците. Как с тази психика?
- Живеем във време, в което търсим нови месии и нови концепции за развитието си. От друга страна, забелязвам, че много шофьори започват да ми спират на пешеходна пътека, че от чужбина идват хора на кастинги, че хора от други държави се пренасят да живеят в България. Че българи се завръщат от дългогодишна емиграция - изчистили са си двора, оправили са си къщата и се захващат и с живота в държавата. Човек трябва да може да каже и "не знам", когато го питат за прогноза. Аз не зная, защото нямам идея кое ще надделее. Това най-трудно се прогнозира.