Change Language

Колко струва да се обичаш?

Да се приемам, да се обичам, да се харесвам, да се гордея със себе си, да знам какво мога... Кой съм? Всичко това звучи като изтъркана мантра от екзистенциални напеви. Всеки първично ги подминава като овехтяла ненужна табелка, но надписът отдавна е наизустен. Живеем с тези мантри. За някои хора, те са ежедневен труд, за други се появяват в кризи и промени, a за трети са утопия. Да се приемаме и обичаме зависи от нашата самооценка, заедно с идентичността ни и произтичащата от това самоактуализация. Всичко това е гръбнакът на личността и не случайно, ако не усещаме стабилен този гръбнак, се кривим всячески. Самооценката е начинът, по който човек се чувства спрямо себе си. Степента на самоуважение и себеприемане, които имаме. Нивото на компетентност и усещането за лична ценност. Способността да изваждаме всичко това в средата, сред околните и да го развиваме. Проста закономерност е, че степента на самооценка, определя и количеството на самолюбов. Как се формира самооценката? Естествено всичко започва от детството  В най-ранна възраст детето попива представата за себе си от околните и най-вече от значимите възрастни – родителите. Ако родителят дарява любов и подкрепа, детето се чувства сигурно и уверено в себе си. Ако родителят омаловажава или обижда детето си, то се обезценява и трупа негативизъм. Детето с положителна самооценка приема околните като добронамерени и е по-малко склонно да се изолира. Детето с ниска самооценка е по-скоро враждебно към света, защото смята, че светът е враждебен към него. Увереното дете по-често поема инициатива и е склонно да рискува, което е в основата на успеха. Неувереното дете е по-пасивно и разчита на външните фактори, като е склонно да ги обвинява за неуспеха си и да омаловажава себе си, когато е постигнало успех. Представете си дете, което е издебнало мама и е хвърлило с мерак голямата си метална кола в калната локва. Освен, че е опръскано цялото, то безутешно започва да реве и за „изчезналата” си количка... Негативният родител ще каже:”Видя ли се, само да те оставя за миг и глупостите започват! Нека ти! Сега ще ходиш мръсен и няма да имаш вече количка!” Позитивният ще каже през смях:”Опааа, това моето дете ли е? Колко е кално, а количката му е изчезнала... Бързо да я извадим и измием! Работа ни чака – дрехи ще перем... Хайде, играта свърши днес, да видим утре пак толкова бързо ли ще си тръгнем...?” С първото поведение създаваме дете, което е убедено, че не го бива почти за нищо и грешките му са почти винаги фатални. С второто създаваме оптимист, който знае, че може да греши, но и може да поправя грешките... Моделите на родителско поведение От родителя зависи дали ще наблегне на негативната или на позитивната страна на живота. От един „дефект” почти винаги може да се постигне ефект (спомнете си популярната фраза за лимоните и лимонадата). Прекалено обгрижващите и черногледи родители ще създадат страхливо дете, което няма да вярва в собствените си способности, а ще разчита на късмета и случайността. Отношението на детето към света и околните ще е лишено от доверие и оптимизъм. Другата крайност е свързана с прекалено поощряващите (до неадекватност) родители, които товарят децата си с огромни очаквания. Успехът на всеки от нас е свързан с аспирациите за постижение. Колкото повече положителни опити има едно дете, толкова по-големи аспирации за постижение ще има. Малките деца са най-оптимистични, защото разполагат с голяма доза познавателен интерес, който ги движи напред и са жизнени и енергични. Уверени са в успеха, не се отчайват и позволяват бързо да им мине. Влизайки в света на връстниците самооценката започва да се влияе много и от реакциите на другите. Освен, че се сравнява със себе си, със своите цели и постижения, младата личност започва да се сравнява и с другите и техните реакции и поведение. За това е важно да се отбележи, че самооценката не е постоянна величина. Тя е динамична и зависи от промените в нагласите и поведението. С високата самооценка на пръв поглед всичко изглежда чудесно. Активност, себеизява, популярност, пробивност. Пълно себеприемане и увереност. Какво обаче имаме като варианти зад кулисите? Високата самооценка не рядко е безкритична. Тя вярва във възможностите и силите си. Само че, заради липсата на самокритичност, тя маскира детайлите. Не рядко пробивните, силно обичащи се личности дотягат, стават натрапливи. Тогава себеприемането и любовта към себе си не дават здрави плодове. Такъв човек може да бъде изтърпяван по принуда, заради нужди и интереси, заради други хора или просто да бъде отбягван. Той е като евкалиптовото дърво, което изсмуква всички живителни сили около себе си. Около него си само докато разбереш как функционира. В противен случай угасваш. Себеотхвърлянето обаче ражда много по-разнообрази сюжети. Момчето, което трябва и може да превъзхожда всички. Той изглежда добре и е успял в това, което прави. Постоянно показва колко знае и колко разбира. Компетентен, сръчен, аналитик, разбира всичко по-добре от приятелите си, от приятелката си. Създава усещане за неадекватност в близките си, отнема им правото да отстояват мнението си, защото той знаел по-добре. И този здрав мускулест мъжага е бил крехко, слабо дете с гръбначно изкривяване. Преживял е половин дузина операции и много болка. Затова иска да превъзхожда, за да избяга от слабостта, изкривеното тяло, липсата на приемане. Борил се е много, упорито, дълго. Променил е тялото, напълнил е резервоарите до предел със знание, станал е дори ортопед по професия. Каква по-силна и добра компенсация на малоценността, на себененавистта и срама от силата, която го е извела към превъзходството. Той не може да приема „глезотии”, не може да разбира „слабостта” . Винаги трябва да е във високото, но е сам, защото в ядрото си пак е малък, недъгав и го е страх да покаже тайната си. Ще остане така, докато не приеме измъченото човече в себе си и докато не му даде шанс да живее, за да осъзнае, че другите не го отхвърлят. Друг млад човек-стегнат, прецизен във всяка дума, изряден външен вид и с крайно трудни контакти. Не може да намира приятели, няма ги. Няма спокойни диалози, трудно пробва каквото и да било ново. Иска много да може спокойно да общува. Мечтае си да се освободи от себе си. Иска да е като другите. Той смята, че няма никакви положителни качества. Бичува външният си вид. Осъжда поведението си. Нищо, което е негово няма стойност. Затова, каквото и да се появи като възможност-контакт, работно развитие в нов проект, парти, пътуване, той предварително убива. Липсата на обич към която и да било частичка от него самия, убива спонтанността, убива обичайните реакции, изсмуква живота. Той е сякаш изкуствен интелект с опростена програма, който само обслужва живота. Пинокио е по-жив и истински от това момче, което се мрази. За себеотхвърлящият се и неуверен човек, пасивността е хибернация. Тя пази от осмиване, от болка и от грандиозната паника, че всичко пропада. Този филм е толкова близо до хорор жанра, че ти настръхват всички косми. Спомням си една млада жена, която активно и упорито се самоубеждаваше, че никой няма да я приеме. Тя правеше толкова бегли опити за комуникация, че реално никой не ги разбираше. Беше като охлювче, което от най-беглия полъх се скриваше в къщичката. Блокираната обратната връзка задълбочаваше себеотхвърлянето и. Капанът беше щракнал много изкусно. Да не забравяме перфекционизмът. Той е едно от най-тежките себотхвърляния. Изтощително себедоказване, което фиксира нескончаеми амбиции в поведението. Вечната недостатъчност, която лишава собственикът и от свобода, избори и личен живот. Той е и вкопченост в чуждата оценка и дебнене на нейните нюанси. Лозунгът е: „Може повече!” Но за кой? За да оборваш болезнената реплика: „От теб нищо няма да стане!” или да стопиш обидата от сравнението, че брат ти е по-способен!? Кога свършва това препускане? Когато се почувстваш обичан-понякога не помага. Когато станеш ценен-това може да е източник на тревоги, защото ценността ще свърши някои ден... Не, приключва, когато се научиш да виждаш реалният Аз в правото огледало. Научиш се да приемаш похвали, комплименти, да спираш, да почиваш, да харесваш косата си, усмивката си... Да вярваш повече на себе си, за да не прикриваш усещането си за чудовищност, недостатъчност или глупост с перфекционизъм. Хората бягат от перфекционистите. Защо бих искал да се чувствам зле до някой, който е винаги като на корица? Няма повод! Обикновено искаме истинското с дефектите му, за да се хванем някъде по грапавините и да сме спокойни от това, че можем да правим грешки. Толкова много хора могат да ни обичат, защо да не го направим и ние за себе си?