НЕКА СЪЗДАВАМЕ РЕАЛНИ МЕЧТИ, ВМЕСТО ПАСИВНИ НАДЕЖДИ.

Фантазията, богатството на нашия разум.


Въображение, фантазии, мечти... цели. Човешките същества умело могат да се движат по тази линия и да бъдат творци в живота си, осъзнавайки мощната сила на претворяването. Много често обаче, когато в www.e-thepary.bg или в кабинета зададем въпроса, за какво мечтаете, имате ли си фантазии, следва дъъълго мълчание. Трябва време, а после идват няколко измъчени реплики, които не могат да намерят ясен образ. Излизат едни изтерзани пожелания, които далеч нямат досег до фантазията. В зрелостта си човек става толкова прагматично и проблемно мислещ, че забравя един основен двигател, способността да фантазираме, да изваждаме от там мечти и да ги превръщаме в достижими цели.
Въображението е необходимо за всяка наша дейност. Ако съумеем да го отпуснем, то ще ни пренесе към фантазията.
Какво е фантазията? Тя може да е достатъчно голяма врата към нашите потребности. Да е онзи глас, който може да ни каже от какво се нуждаем и да ни освободи от всички излишни “трябва”. Вслушвайки се във образите, които идват с фантазията, можем да научим много за себе си.
Фантазирането като дейност развива много невронни връзки, които обогатяват мисловните процеси . Фантазията е това богатство на психиката, което активира творчеството. Не случайно фантазните процеси могат да са пресъздаващи, когато се развиват съществуващи образи и творчески, когато се създава нов обект или събитие. Благодарение на първия тип, хората могат да мислят в параметрите на географията или историята, да опознават средата. Вторият тип създава всичко, което се свързва с емоциите, сетивата, обогатява битието ни. Там може да се реализира най-висшата ни потребност-себеактуализацията.
Фантазията е обемен процес. Той борави с много умения на нашия мозък-да съчетаваме образи, да правим схеми, да акцентираме или типизираме, да хиперболизираме и създаваме причинно-следствени връзки... там е всичко, което нашият разум може да извършва и да се надскочи. Затова благодарение на фантазията света се развива и намира сам себе си.
Какво може фантазията, тази уж безплътна виртуалност в нашите мисли? Тя поражда интензивни, съвсем реалистични процеси. Създава емоции, на радост, на вълнение, на изненада, дори на страх. Те водят до съвсем истински отклик на ниво биохимия в нашите тела. Фантазията може да създаде алгоритъм и линия, по която личността да се развива. Да те накара да се вълнуваш, да очакваш, да се радваш, да търсиш... Такъв е примера с Хайнрих Шлиман, който вдъхновен от Омировата Илиада, подарена му в детска възраст, е фантазирал за онзи древен свят. Неговата фантазия го прави археолог и той търси не друго, а Троя.
Какъв е пътят на фантазията?
Всеки, който е общувал с малко дете е наясно колко смели могат да бъдат мечтите и фантазиите му. Каква надежда и воля за справяне има в малкия човек, които при много хора с порастването става все по-малко, а мечтите все по-плахи или дори липсващи. Вроденият познавателен интерес, желанието за експеримент и отвореното съзнание на децата създават благодатна почва, върху която се формират нови знания и умения. Родителите имат главна роля в тези процеси, защото всичко това започва да се случва, когато значимите възрастни са те. С помощта на фантазията си децата възпроизвеждат различни ситуации, които помагат за справянето с нови задачи. Така придобиват вяра в себе си и в мечтите.
Най-важните инструмента за развитие на фантазията и въображението у децата, които родителите е добре да познават и поощряват, са играчките, приказките и игрите. Невъзможно е без въображение и фантазия детето да влезе в ролеви игри, а това се случва още на 3-4 годишна възраст. Малките екпериментатори искат да играят на майки и бащи, на доктор, на полицай, на учители... и освен социалния опит, който са натрупали наблюдавайки ни, важна роля има и способността им да пускат фантазиите си на свобода и да си представят различни ситуации. Рисуването, музиката, моделирането също са важни дейности в посока развитие на фантазията и въображението.
Разбира се, основна родителска задача е да помогнем на детето да разграничи реалност от фантазии. В кабинета често родители са идвали притеснени от въображаемия приятел на детето си или от прекалено големите «лъжи», които то си измисля и са имали нужда да обясним тези детски феномени. Възрастните са склонни да занемаряват тази своя способност и да не отдават значение, а тя е в основата на придобиване на арсенал за справяне в различни житейски ситуации.
Ролята на приказките за развиване на фантазията и въображението е огромна. Приказките са първото социално учене за детето. От тях то се научава кое е добро и кое е лошо, как е добре да се постъпва и как – не. Те са особено ценен опит, който детето запечатва емоционално още от най-ранно детство. Дори и най-палавите деца са подвластни на магията на приказното, тъй като се активира техният познавателен интерес и вродено любопитство. В миналото приказките се разказваха в среда на сензорна депривация – когато детето си ляга вечер в тъмното или край огнището, без картинки и звуци. Единствено интонацията и думите на възрастният стимулират въображението на детето в максимална степен. То само си представя героите, обстановката, ситуациите и неговата фантазия работи на пълни обороти. Днес можем да кажем, че фантазията е ограничена от многоцветните книжки с 3D елементи и филмите 4D. По-трудно е да се стимулира въображението когато имаш наготово поднесени образи. Все пак колкото по-емоционално и артистично разказваме приказки на децата си, толкова повече им помагаме да развиват въображението, фантазията и да мечтаят цветно. Освен, че са забавление и игра, те подпомагат развитието на детето и култивират нестандартно мислене и креативност, от които все повече имаме нужда днес.
Играта е основната детска дейност и главно занимание, което определя ежедневието на детето. Игрите, освен забавни за децата, са и изключително развиващи за тях. Чисто хронологично детето първо участва в игри, чрез които усвоява различни човешки дейности с предмети, след това отношенията между хората и на последно място участва в игри, в които се спазват правила и всеки има определена роля. Всичко това по ред го подготвя постепенно за живота. През цялото това време в него се развиват и стимулират чрез игрите основни феномени - внимание, памет, мислене, реч, въображение. Детето може да се включва в разказването на приказки, да довършва приказка или да измисля герои. Колкото по-активен участник и партньор е родителят в игрите на детето, толкова по-добре за детското развитие.
Не на последно място по важност са и играчките. Вероятно повечето родители са забелязали, че често децата предпочитат да си играят с вещите у дома, а не с скъпите играчки, които са им купили. Ние, психолозите, поощряваме този детски ентусиазъм, защото той е много по-подпомагащ развитието на креативността и въображението на детето. От празен кашон става прекрасна малка стая, чиито стени свободно можеш да изрисуваш. Тези ненужни за нас вещи са безценни за интелектуалното стимулира¬не на детето в най-ранната възраст. Малкият човек има нужда да пипне и опознае предметите от бита. Затова не е чудно, че любимата игра е с бутилката от минерална вода или с кутията от обувки. По този начин се развиват техните усещания и възприятия. За да се развие въображението, е нужно детето да има натрупан известен социален опит. Това става посредством наблюдение и общуване.
Въображението е това, което помага на хората да намират решение в сложни ситуации, да прилагат нестандартни ходове и да погледнат на нещата от една по-различна гледна точка. За това е ценно да го развиваме и да научим децата си да мечтаят и преследват мечтите си.
Фантазията и светът на възрастните...
Фантазията е откривателка, но често ние изкривяваме нейният образ. В този смисъл, връзката ни с процеса на фантазиране може да е симптом.
Често в нашата работа се срещаме с хора, които не могат да извадят нито една мечта, бягат от покълването на фантазни образи, не смеят да погледнат по никакъв начин към бъдещето и да оформят желана представа за него. В тях има огромна доза бягащо презастраховане от разочарование и от болезнени емоции. Заравяйки се в мислите и преживяванията им, става ясно, че те бягат от фантазното, защото базират битието си на алогични умозаключения от типа: “Ако пожелая нещо или планирам възможност, която ми е важна, то това няма как да ми се случи!”, “Ако се настроя предварително за дадена възможност, то тя ще ми се изплъзне!” Затова въображаемото и фантазното са заключени. Те стават като свръх ценност, която не бива да се поглежда, защото само ще те изкушава и наранява с недостижимостта си. Тези хора живеят в празни пространства, населявани от тревога за изплъзващата се реалност. Измъчват се в поддържането на безопасни емоции, не могат да се насладят на очакването и възнаграждението.
На другия полюс стоят онези, които безцеремонно и дори пренебрежително хората наричат фантазьори. Сещам се за една млада жена, която всеки път закъсняваше за сесия. Беше редовна, но винаги с едни и същи закъснения. Когато я попитах какво се случва, че винаги закъснява, тя отговори простичко: “Незнам!” После продължи: “Отнасям се, мисля за възможности, виждам се в различни роли.” Тя създаваше нови версии на ситуациите, фантазираше за места, на които иска да е, представяше си отношения, себе си съвсем различна. Всички тези фантазии я спасяваха от връщането в миналото и тревогите за бъдещето, от потиснатия емоционален фон, от безнадеждните усещания. Тя бягаше в другата реалност, която се оказа един прекрасен тренажор и възможен реален образ.
В страха и неувереността си човек не може да види възможността фантазното да стане реалност. Така не малко хора живеят в своята страна на фантазиите, а населяват реалността с разочарованието си, защото непреодоленият травматичен опит ги е научил да приемат с безсмислие собствената си воля за сбъдване на желанията.
Има и твърде много хора, които не се докосват до способността си да фантазират. Изтласкали са я като ненужно функциониране, витаене в облаците, глупост... Те са прагматици, създават списъци от злободневни нужди. Правят планове по възможно най-познатите параметри. Функционират на принципа на потреблението в момента. Засмукани са от движението на събитията, от проблемите, от всеки детайл на реалността. Това изглежда напълно нормално. Здраво стъпили личности, търсещи справяне, оцеляване, развитие... Но, когато потърсиш в живота им радостите, се оказва, че те са се изчерпали бързо, че вълненията отдавна са се изгубили, освен, ако не нахлуе малко адреналин в някой конфликт или криза. Те отдавна са забравили източникът на стремежи и вълнения. Очертали са стриктно границите на невъзможностите. Загубили са най-силният тласък на човешкото развитие-любопитството.
Презадоволеността също заключва фантазията. Тя е изместена от реалните стимули, притежания, от постоянното надскачане с по-голямо, ново, добро... защо на човек му трябва фантазията, като може да си позволи всичко и да отиде навсякъде!? Но тогава идва отегчението, празнотата, глада за трайни емоции и чувствителност на сетивата. В този момент фантазията може да е спасителка и да даде нов прочит на живота.
Понякога фантазиите се превръщат в лъжи. Тогава те се подхранват от срама, от страха, че ще бъдеш отхвърлен, ако нямаш притежанията, статуса, способностите, образа от фантазията. Чрез тези фантазни лъжи се търси превъзходство, за да скрие чувството за малоценност. В крайна сметка тогава фантазията спира да е положителна или творческа дейност. Тя става роб на страховете и неудовлетвореностите. Тя остава в капана на глада за сигурност и приемане. Увяхва и умира. Затова в “Приказка без край е казано прекрасно: „Има, разбира се, и доста глупаци, които се смятат за много умни и вярват, че служат на Истината. За тях най-важната работа е да избият Фантазия дори и от главите на децата." Затова със сигурност е по-добре да запазим едно кътче в нас, което вярва, че “Истинската приказка е приказка без край!”, както го е казал Михаел Енде, защото другата реалност е това, което пак той ни е завещал: “Хора без фантазия лесно се управляват, а този който ги управлява е могъщ!”