КОГАТО ХРАНАТА Е ТЕРАПЕВТ НА ДУШАТА

Гладната за обич, внимание, приемане и положителни емоции душа, често се настанява трайно в стомаха и обрича себе си на тежка наркозависимост от храната. Наричат го емоционално хранене. Случава се, когато човек делигира на храната извънредни права. Правото да подтиска емоционална болка, да запълва емоционална липса, да спасява от скука и преборва стреса. Всеки ден, при всеки емоционално наситен момент, ние хората каним храната не в стомасите, а в душите си. Когато малкото дете падне, нарани се и го заболи, мама му купува шоколад – за да мине по-бързо. Съобщавайки на своите деца, че мама и тате се разделят, родителите избират да го направят в сладкарницата, докато похапват пастички и захарта разтваря шока от новината. Когато сме щастливи, ще се почерпим обилно – без това не може. А когато малчуганът отказва да погълне храната от чинията пред себе си, чува най-тежката присъда: „Аз защо ти готвя?! Ако не изядеш всичко, няма да те обичам!“.
И ние ядем – ядем за да ни обичат, ядем за да не ни боли, ядем за да се справим, ядем за да благодарим. И вместо да се храним, за да имаме сили да живеем, ние живеем, за да се храним. И вместо да трупаме впечатления, преживявания и спомени, ние трупаме килограми и калкулираме калории. Има едно решение – следващият път, когато се зачудите какво да изядете, се замислете какво ви изяжда отвътре.

Шишето, самотата, доверието.

Бебето вече е факт. Най-голямата му сила е способността да суче. Но заедно с това да усвоява и да се променя с много бързи темпове. Всеки месец детето се мери и трябва да покрива определени норми за килограми и ръст. Инструмента за това е храната. Бебето всеки ден експлоатира връзката майка-храна- близост. В e-therapy.bg често сме коментирали с млади майки трудността да се ориентират в сигналите на детето си. Трудно издържат на неговия плач. Смятат, че трябва да покриват точните предписания и да не го разглезват с носене на ръце. От старание да изпълняват рецепти остава все по-малко време за спонтанна радост. При всеки плач тичат с шишето или с биберона. Така топлината и доверието стават консумирани през устата. Детето наддава и се движи, а майката и всички близки са горди от постиженията по изхранването и издължаването. Ако това продължи през целия ранен етап, то в зрелостта основната трудност на личността ще е свързването чрез доверието. Тези хора стоят в съмнението на празните си стомаси и не намират своите вечно хранещи ги майки. От тук започва емоционалното хранене, ако няма кой да ти подаде шишето, когато те е страх, студено ти е, самотно ти е, ти сам засмукваш всичко, което може да ти донесе мекотата и емоционалния комфорт. Не случайно има места, където детето се носи на гърдите или на гърба на майката почти непрестанно. Ритъма на сърцето и душата не се чува чрез храната.

Лъжицата, гърнето, манипулациите

Чували сте за деца, които с дни не искат да направят щастлива майка си, защото отказват да напълнят гърнето. И знаете много случаи за дребосъци, които упорито отказват всякаква храна, макар да им е предлагана в безчет варианти. Те наказват родителите си. Стават тиранични манипулатори, които задържат или отхвърлят. Те са гладни за внимание, свобода и възможности. Затова, когато гърнето остава празно, те просто не са поели нужната им порция обич. Колкото по-несигурно и нерегулярно се получава вниманието, толкова по-голям е отказаът от лъжицата и толкова по-лакомо е желанието за внимание. В крайна сметка гърнето и лъжицата стават велики оръжия. След време те могат да се трансформират в купища храна, тайно погълната, защото личността не вярва, че заслужава храна за душата си. Или емоционална стиснатост, която вирее на самотно поле. Идеята е или всичко, или нищо. Или цялото внимание, или отхвърляне. Или цялата храна, или загуба. Но с цялата храна се губи свободата на личността. Тя се страхува от опитите в новото, от неуспехите. Наказва себе си в изолация, където допуска или гони само най-близкия си приятел-храната.

Какво ядохте днес? Филиите или историята за доброто дете.

Добрите деца играят на кротки игри. Слушат какво им се казва. Спят, когато трябва и изяждат, колкото искат от тях. След това получават умилителни възгласи и похвали. Те са обичани и вече знаят какво да направят, за да останат обичани. Така добрите момичета и момчета усвояват безполови роли на отговорник, на отличник, на добронамерен и дресиран търпеливко. Но идва време, в което умилителните възгласи и похвалите секват, тогава остават филиите. Те защитават и лекуват празнината.
Ако се заслушате в благите разговори след 16ч. пред детските градини, неминуемо акцентите са: Какво ядохте днес? Всичко ли си изяде? И доброто дете докладва. В същото време то забравя за войната, която е водило за топката. А по-късно заетите му родители могат да му подарят бонбони, с което ще забрави и обидата, която е получило от съседчето по легло. Изводът - лошите емоции се изтриват с храна, а тя е пътят към възнаграждението. Устойчиво умозаключение, което захранва живота и в зрелостта. Затова точно в този период е нужно да храните детето с емоционални игри и чудесни приказки, за да не бяга в хладилника при всеки парещ емоционално момент в зрелостта.

Латентното спокойстве на родителите.

Един от повтарящите се сюжети в практиката е на деца, които тичат всяко междучасие до училищната лавка или непрестанно търсят из раницата си нещо за сдъвкване. Всъщност, това не е оплакване от родителите, а само някаква си констатация, спомената между другото. В началните класове и родителите, и децата имат къде-къде по-важни грижи. Адаптацията с новата среда, научаване на самостоятелност и правила, доверие и т.н И когато всичко се нареди по щастливите варианти и детето не прави кой знае какви поразии, родителите са спокойни. Преминали са едно голямо стъпало и са вкарали ситуациите в ред. Обаче детето има нужда постоянно да гризе - ръфа химикалки, гуми, макар да е спряло да яде нокти. А после успокоява напрежението и невротизма си с поредния хрупкав чипс. За родителите пък единствения проблем са гневните изблици, които те самите не могат да спрат. Вместо това би трябвало да погледнат зад завесата - тези деца се страхуват, те не си вярват, те смятат, че не са способни. Плашат се от погледи, от подигравки и приемат поничката и чипса за успокоителни обекти, които могат да погълнат. Така светът е по-добронамерен и приемащ. А би трябвало емоционалното хранене тук да е в посока поощрение и гордост от действията на детето.

В тийнейджърска възраст момичетата държат първенство пред момчетата по странни взаимоотношения с храната, със собственото си тяло и емоции. В кабинета на клиниката и в www.e-therapy.bg репликите от страна на младите девойки са често повтарящи се: “Не си харесвам тялото, не съм като приятелките ми, искам да съм различна, съвсем друга...” Не е нужно да се впускаме задълбочено в процесите на идентификация, знаем че тази възраст създава и бунтове, и избори. Но много момичета избират на посоки как да третират телата си. Точно тях, защото само тялото е това, което притежават в повече. Липсват им опит и стратегии. Затова любовните разочарования се приписват на тялото и неговата промяна би позволила достигане на щастие. Отхвърлянето от приятелите се приписва на “смотаното ми лице”, както се изрази една 15 годишна девойка, затова пак промяната на тялото ще донесе реабилитацията. “Семейството ми не ме разбира и не зная каква точно още искат да стана!” Обикновено тези момичета имат няколко посоки: Наказват тялото си с аскетизъм, за да бъде то услужливо малко създание. Или при всяка несигурност, неудовлетворение и страх нахранват тялото си с големи порции, които след това тежат със силата на огромната вина. Или избират изолация, в която готвят до безкрай с идеята за създаване на реална топла връзка с хората.
За момчетата емоционалните нападения над храната са в друга посока. Те търсят начини да харесват телата си, за да бъдат способни бъдещи ловци. Те могат да бъдат агресивни и да се изживяват като улични бойци. Могат да тласкат дъмбелите и импулсивно да се наливат с протеинови шейкове. А могат и да опоскат цялата тава на майка им, защото току що момичето, което харесват им е казало, че обича големи мускули. Но има и друга категория момчета. Те са по-чувствителни създания, които стоят в периферията, преглъщат всичко и мълчат. Не могат да се бият, не могат да се доказват. В пасивността си те намират един отдушник и той е винаги около чинията, защото единственият им опит е да са добри деца. Техните родители, идвайки в кабинета, не се притесняват за липсата на приятели, за стоенето у дома, нито за теглото. Те се притесняват за оценките, за мързела и за лесните откази. А тези бъдещи мъже просто не могат да са автори и страдат, защото са най-лошите си врагове.
Всички тези тийнейджъри преди са били в ролите на доброто дете, манипулатора, самотното дете. И веднъж зароди ли се болната връзка между емоциите и храната, тя прогресира и не иска да си отиде от приемника. Захваща се като паразит за живота му.
Емоционалното хранене в двойката
Потребността на човешкото същество от любов е същата като от храна. Затова и много често едното се заменя с другото. Какво се случва най-често в двойките?
Емоционалното изнудване и манипулацията
Емоционалното изнудване е борба за власт, в която влизат всякакви средства и с която единият партньор кара другия партньор да прави това, което той иска. В противен случай се случва раздяла (от което първия се страхува най-много), скандали, конфликти... и всичко това е достатъчен лост да се постигне желаното. Тази връзка прилича много на връзката насилник – жертва, в която и двете роли се играят достатъчно дълго и въпреки, че се познава до болка цикъла всеки път е еднакво. Срамът и огромната вина са най-големите помощници на манипулиращият партньор. Другият се чувства несигурен, съмнява се в способностите и уменията си, чувства вина. Страда най-вече чувството на самоуважение. А човек, който не уважава себе си е много лесна „плячка” на манипулатора. Тук емоционалната храна за манипулатора е постигането на власт над партньора. А манипулираният се храни с полученото одобрение след като се е съобразил и е изпълнил изискванията на другия. Такива връзки могат да съществуват много дълго на тази база.

Емоционална зависимост
Зависимостта се случва, когато човек не е намерил ценността в себе си, не е потърсил центъра си, който да го държи здраво стъпил на земята, а постоянно търси в другите хора това, което да го направи щастлив (ако не го намира в хората, може спокойно да се отдаде на храната). Това трудно се и контролира, също както булимията и анорексията в един момент остават без контрол, а толкова си вярвал, че ще можеш да се справиш винаги, когато решиш. Когато партньорът-наркотик е до теб, си щастлив и летиш в облаците, но липсата му освен абстиненция води и до силно преживяване на чувство на притежание, ревност и огромен страх от загубата. Ето защо някои хора са склонни с цената на всичко да задържат връзката и човека, когото са поставили на пиадестал в живота си. Амбвивалентните отношения във връзките не са рядкост и хората на този принцип са се научили, че за да получат любовта, е нужно да я заслужат. Както и че след омразата любовта им илюзорно е още по-голяма. Този тип връзки носят толкова удоволствие, колкото и страдание. Сякаш, за да се чувстваш добре е нужно да минеш през период, в който да се чувстваш ужасно. Лошото е, че циклите се завъртат все по-бързо и все по-често. Хората споделят, че това ги кара да се чувстват „живи”. Но истината е, че когато се загуби балансът между положителните и отрицателните емоции, когато любовта стане повече разрушителна, отколкото удовлетворителна, връзката се разпада (а много често личността също се разпада). От емоционалната зависимост лесно може да се направи крачката към хладилнника и трупането на килограми, които да имат функцията на броня, която пази душевният мир.
Обичта, разбирането, приемането, удовлетворението... това е върхът на хранителната пирамида. Но тази диета се изработва дълго, трудно. В битието ни се оказва най-скъпоценна и дифузна, защото няма калории, няма грамажи и консервиращи агенти. Затова пък личността има специфичен склад, в който година след година в развитието си трупа или дефицити, или активи.