ИЗКУСТВОТО ДА ДАВАШ И ДА ПРИЕМАШ

<p>Казват, че за да получиш, първо трябва да дадеш. Казват, че хората се делят на вземащи и даващи. Казват, също така, че има и друг вид хора - едните са щастливи от това, което имат, а другите вечно недоволстват и искат нещо повече. Духовните учители казват, че вземането и даването са като дишането: Вземането е вдишване, а даването - издишване. И двете са еднакво важни, макар и противоположни като механика. Ако дишането е жизнено важно за човек, то тогава законът за вземането и даването следва да е основният закон на живеенето във всичките му познати измерения. Духовните водачи съветват да не се опитваме да задържаме при себе си „нещата“ от живота. А дори и да искаме, сме обречение на провал. Можеш ли да задържиш въздуха дълго и завинаги? Всичко идва, за да си отиде и на негова място да дойде нещо друго. Клише, издържало проверката на всички човешки опити да стопират природните и житейски закони. В природата съществува непрестанна обмяна - всичко се движи и променя. Когато взимаме, след това неизбежно отдаваме – искаме или не, доброволно или чрез страдание, осъзнато като личен избор или принудително опрени до стената на Живота. Нарушаването на баланса, в която и да е насока, води до криза, изискваща възстановяването му. Когато си взел повече, а не си дал, когато даваш без да можеш да взимаш идва страданието под една или друга форма. Страданието е единственият механизъм, чрез който природата може да ни накара да въведем промени и да възстановим липсващия баланс в животите ни, в мислите ни, в поведението ни, в нашите тела. Повечето хора искат първо да вземат (да се застраховат) и чак след това да дадат нещо от себе си. Повечето, защото всъщност даващите хора са истински зрелите и отговорни хора, а те са малцинсто. Даването от себе си, без да очакваш в замяна, е висшия пилотаж в развитието и зрелостта на един човек. В животинския хищнически свят получаваш или ако си малък и в зората на живота си, или ако си го отвоюваш. Случайни подаръци почти няма. Има разделение само, ако животните са в период на свързване и възпроизводство и пак условно. Не случайно, ние човеците сме извели даването и получаването на каквото и да било като мерна единица за ценността ни. Създали сме ритуали, традиции и поверия именно за даруването и приемането. Битието ни се върти около всичко това. Залагане на семейни модели Семейството и родителите са тези, които залагат в детето моделът на неговото поведение. Ако едно дете не е получило достатъчно от своите родители, ако средата не е обслужила изцяло неговата потребност от зависимост, то тогава зрелият биологичен индивид, ще живее с усещането, че има вътрешен дефицит,който ще се проектира в неговата външна реалност, като лишения, страхове от недостиг, завист и алчност. Такъв човек ще преминава през живота с вярването, че няма какво да даде от себе си и ще чака, да бъде ‚нахранен“ от другите – хора, институции, обстоятелства. Обратното- човек, който е получил цялата любов, внимание и подкрепа докато е растял, човек чийто емоционален резервоар е бил пълнен периодично от неговите родители, без да остава да свети на резерва, такъв човек до края на дните си никога не изчерпва своите запаси от вътрешни ресурси. Той не се срахува да дава, защото има какво и не живее с мисълта, че потокът ще секне, защото изобилието е заложено в клетките му. И тогава даването наистина е получаване. • „Обичам те, когато отговаряш на очакванията ми”. Условната любов създава хора, които не могат да получават. Те са с ниска самооценка и смятат, че за да „заслужат” любов или внимание е нужно да правят това, което се очаква от тях и което „трябва” да се направи, а не това, което искат и което им харесва. Така започват проблемите и в зряла възраст, с които много потребители на www.e-therapy.bg влизат в сайта и търсят помощ. Трудно е, защото е нужно първо да се разруши този погрешен базов модел, който така силно е залегнал в мисленето и в поведението на зрелия човек. • Материалното семейство. В това семейство родителите задоволяват базовите потребности на детето – от храна, подслон, дрехи, играчки и смятат, че с това се изчерпва грижата и възпитанието. По-важните потребности (от любов, внимание, топлина) са оставени на заден план. Така се създава дете – консуматор, което има всичко и няма нищо. Децата консуматори порастват с идеята, че са център на света и за тяхното благо всички се грижат. Това е база, на която по-късно се развиват редица проблеми – нереалистична самооценката, проблеми в общуването, трудности при справянето сред връстници, криворазбрана конкурентност..... • Да дадеш, за да бъдеш приет и харесан. Този модел учи детето, че е необходимо да е в постоянна услуга и да се раздава, за да получи потвърждение за ценността си. Неговата лична ценност е зависима от другите хора и от външни факстори, а не от него самото и личните му умения и способности. Получаването на любов само когато „заслужаваш” е една от често срещаните родителски грешки във възпитанието и е травмиращо за детето. Така то не се чувства истински обичано, което го прави несигурно и с погрешна представа за себе си и собствените възможности. Семейство, в което даването и получаването е основата и безусловната любов е факт, децата са с добро самочувствие, уверени и спокойни по отношение на себе си и собствените си сили. Балансиран самоконтрол и позитивен емоционален фон се постигат само в семейство, в което любовта не е разменна монета и търговските отношения нямат място. Децата са като огледалото. Те отразяват любовта, а не я започват. Така че, ако им се дава безусловна любов, те я отразяват. А условната любов се връща условно. Даването и получаването като процес на учене в игрите и общуването с връстници. Притежанието в детска възраст и споделянето на играчките е сфера, в която може да се проследи как се проявяват даването и вземането. Това са двете страни на един процес и едната страна поражда другата. Децата обичат да си трампят - „аз ще ти дам камиончето, а ти какво ще ми дадеш” ..... Тук важна роля при възпитанието на уменията за даване и получаване имат братята и сестрите. Единственото дете получава цялото внимание и обич, но това може да го превърне и в малък тиранин и манипулатор. Когато има две деца в семейството и те се възпитават в духа на равнопоставеност и зачитане на личността, без да има нужда да се борят за внимание и любов, тогава децата свикват да делят, да дават и да получават, без чувство на вина, без манипулативни стратегии и за да се харесат. Храната, топлото легло и играчките не задоволяват потребностите на детето, защото и децата от домовете имат храна, топло легло и играчки . Липсва най-значимата и базова потребност – от любов и близост, която не се подменя и от най-скъпите играчки и от най-вкусно приготвената храна. Когато детето изпитва недостиг на човешка топлина, то няма най-нужното за своето нормално развитие. Най-новият модел кукла и кола не могат да запълнят нуждата от общуване и близост на детето от страна на родителите – най-значимите възрастни в живота му. Дисбалансите в размяната като показатели за някои хлъзгави страни на личността. • Прекомерно даващия. Вероятно животът Ви е срещал с хора, които винаги са готови да дават. Например услуги без някой конкретно да ги е искал от тях. Попадайки в проблемна ситуация, те се чувстват задължени да я решат. Да дават част от това, което имат, защото усещането, че не са разделили, ги кара да усещат себе си лоши и гузни. Да дават внимание, независимо от ситуацията, защото се страхуват от лошите думи, погледи, емоции на другите. Е, какво нередно в това, все пак!? В прекомерното даване има условности. Те са свързани с много по-рано натрупани алогични вярвания от типа “ако-то”. “Ако сега не помогна, няма кой да ми помогне на мен, ако не дам от това, което искам, ще ме настигне нямането, ако неглижирам някого, това ще ми се върне...” Толкова много условия, че даването се превръща в суеверие, предпазващо от нещастието в живота. Този тип хора намират собствената си ценност, единствено чрез отговарянето на очакванията на околните. Те са минали през месомелачката на условната любов, в която трябва да даваш, за да те обичат и да си плащаш за мястото сред близките. Често точно този типаж преминава към отказването да получава. Той може да дава, но не иска нито подаръци, нито услуги, нито каквото и да било. Пази себе си от свързването с другите. Защото получаването те прави длъжен да отговориш на очакванията, да върнеш нещо сходно, да си все така добър, да заслужиш. “Направо светец!!” Напротив, в не малка степен, това е ограничена егоцентрична и властова конфигурация. Защото прекомерно даващия вкарва другите в ролята на вечно благодарни. Не им дава спокойствието, че са направили и те нужните им стъпки. Поставя ги в пасивна и подчиняема позиция, а той властва с добротата си. Остава ценен повече от другия! След това се чуди, защо въпреки всичко не е харесван! • Този, на когото другите са длъжни. Малките тирани стават големи диктатори. Хората, които не отчитат даването като такова, а като свое право. Имаш право на вниманието, защото си уникален човек сам по себе си, без да си вложил в контакта с другия. Имаш право на услугата, просто защото това е твоята нужда. Правата ти над приятелите са запазени, просто защото ти си ги опитомил като свои. Подобен род хищничество се култивира в ранна възраст. Тук границите на даването и получаването се размиват. А благодарността и царствените права се смилат в един общ шейк. Да им е сладко! Тези хора често са самотни в тронните зали, пълни с богатства. • Неотказващия. Човекът “добре”, който приема всичко, обикновено, защото се страхува, че по-късно няма да има вече. Този род хора живеят в несигурността за собственото си място. Те търсят презастраховки и като пъргави катерици могат да завлекат всичко в хралупата, за да не се окажат голи, гладни и боси посред зима. Тази обща несигурност е свързана с житейските уроци, в които някак си е идвал друг по-силен и по-добър и ти е отмъквал бонбоните под носа. Неотказващия се привързва повече към всичко, което може да складира или изконсумира, отколкото към хората, освен ако човека не е донор. • Манипулативността. Давам ти, за да ми дадеш. Всичко се мери трижди и се реже премерено. Услугата, която се дава има отдавна планувана цел. Доброто отношение е инструментална разменна единица. С него се купуват хора, място, информация... Пазарната икономика и безнес нюха подчиняват отношенията. Тези хора са живеещите в схеми. Могат за отрицателно време да изтъргуват приятелството и близостта, стига да има по-голям залог с гарантирана печалба. Те са хлъзгавите гмурци, които имат много лица. Затова са принудени постоянно да се пързалят, в противен случай могат да си разбият носовете. Любовта и даването. Даването и получаването са системни регулатори в интимната сфера. Като фин лакмус, който според партньорите носи информация за: “Колко ме обича, колко го е грижа за мен, колко ме познава, колко иска да съм щастлив/а, колко е готов/а да се жертва... и т.н. Почти всеки потребител на www.e-therapy.bg изважда тези условности при проблем в двойката. • Задушаващите, обсебващите дарители. Да започнем от края на историята. “ В тази връзка давах толкова много! Но тя не го оцени!” От другата страна стоят репликите: “Той никога не разбра от какво точно имам нужда! Сам решаваше какво трябва, без аз да съм го искала!” Този разговор е последствие от комбинацията между даването като застраховка срещу отхвърляне и получаването като пасивно толериране на чуждите инициативи. Все пак те са форма на захранване на егото. Обсебващия дарител иска да обгради своята територия в любовта с нужните удобства и притежания. Така вярва, че всичко би било наред. Изпълнява своите предписания за успешност. След това чака резултата, който сам е предначертал. Впоследствие установява с изненада, че даването му или е довело до бягство на партньора, или до оценката, че е постъпвал егоистично! В този куп са много двойки от типа: мъжа работи много и дава всичко материално у дома без присъствие и общи емоционални изживявания. Или натрапчивите обичащи, които всеки момент смятат, че трябва да се доказват в двойката. • Условните дарители В съвременното битие на индивидуалисти, отчуждени и егоцентрици корпоративните сделки на тема любовни давания и вземания са по-скоро често срещан стереотип, отколкото отклонение. Мери се кой колко пъти е дал думата „Обичам те!” Измерва се времето и усилията, дадени за партньора и за другите. Има осчетоводяване на всичко-подаръци, грижи, жестове... Условното даряване стиска за гушите и даващия и получаващия. От ситуациите, в които текат реплики като: “Аз ти казах, че те обичам, сега чакам и ти да го кажеш!” или “Щом като аз съм направил/а компромис, сега е твой ред да го направиш по точно същия начин!” се стига до пълно нежеление за приемане на каквото и да било. Партньорите в тази конфигурация се наказват с отнемане на даденото. В друг вариант спират да приемат, за да не се чувстват задължени или свързани с другия-пак като наказание. Тогава любовта преминава на ниво пазарен механизъм и рядко стига до обичтта към другото същество. • Винаги недоволните Това не е категория, а състояние. Във връзката постоянно има размяна на емоции, на отношения, на отстъпки и материални притежания. В перманентно недоволното състояние стоят скрити страхове и отбранителни позиции. Каквото и да ти даде партньора, ти кисело го оценяваш с ниски позиции. Вграждаш стремеж в човека до теб, че трябва още. А някъде там стои опасението, че ако покажеш удовлетворение и радост потока на даване ще секне. Това поведение е плод на алогични умозаключения, градени в полето на родителските битки от ранните етапи на развитие на личността. Много майки на невръстни дъщери в кабинета за игрова терапия споделят, че биха били спокойни за момиченцата си, ако ги научат да искат всичко и да получават всичко като принцеси от мъжа до тях. Тези момиченца са учени на стретегии спрямо потенциалните партньори, а не на създаване на близост. Има ли правила за даването и приемането? Ако сложим тук правила ще преминем на счетоводна програма. Затова ще кажем само, че даването от сърце не чака връщането на същото по същия начин. Даването не бива да се натрапва, а да следва свободата и на другия човек. Нужно е да позволяваме получаването, за да позволим и на другите да се чувстват ценни и добри същества. В нашето битие размяната тече неспирно, затова няма как да бъдем подминати. Страха от прецакване е свързан единствено и само с нашата самооценка, а не с реалните възможности, които са около нас. Когато можем да сме щастливи от даването, тогава няма да търсим непременно възвращаемост. Не забравяйте, че за да са щастливи хората около вас, най-важно е да сте щастливи вие самите и да се погрижите за себе си на първо място. Ето защо, ако искате да получавате любов и внимание, първо дайте това на себе си. Погрижете се за собственото си щастие и това ще направи щастливи и хората, които ви обичат истински.</p>