НЕ МЕ СЛУШАЙ КАКВО ГОВОРЯ – ВИЖ КАКВО ПРАВЯ

Хората се научиха да използват речта толкова умело, съблазнително, многословно или празнословно, че светът вече не вярва на думите. Валутата на вербалността девалвира неудържимо и бива изместена от неоспоримата и непоклатима стойност на телесността. Речта може и да е лъжовна, но гласът на тялото резонира с анатомията на чистата истина. Всички хора сме подвижни предаватели, но и детектори на истина. При това сме напълно безпогрешни като такива. Независимо какво правим – движим се, работим, спим, говорим, готвим, мълчим или просто си седим - ние непрекъснато излъчваме снопове автентична информация от всяка една част от тялото. Обречени сме на комуникация, каквото и да правим или не правим. Преди да овладеем словесната реч, тялото отдавна говори на своя вроден и универсален език. Учените твърдят, че по време на комуникация ние получаваме 7% от информацията от изказани думи, 38% от интонацията на гласа и други звукови характеристики на говорещия и 55% от телесния език или т.нар. невербална комуникация. Обикновено в разговорната реч се ползват не повече от 3 000 – 4000 думи и по-голямата част от хората могат съзнателно да контролират онова, което казват. Установено е, че езикът на тялото разполага с доста по-голям „речников запас” - седемстотин хиляди знака, от които 15 000 принадлежат само на лицето. Напълно очевидно и близко до ума е, че човек не може да контролира всички тези сигнали, затова, когато изречената дума е в конфликт със сигнала излъчен от тялото, последният винаги е валидният.
Всеки човек говори по свой индивидуален начин. Но определени движения и сигнали от езика на тялото са универсални за всички човешки същества. Пол Екман е от най-известните експерти по езика на тялото. Той и негов колега провеждат тестове с аборигени от Нова Гвинея, които нямат контакт с външния свят. Учените избрали произволно 200 възрастни и 130 деца измежду 11 000 аборигени, на които показвали три фотографии на лице на "бял човек" в момент на различни емоции. Целта на това изследване е била да се определи дали тези експресии на лицето са универсални. Резултатът е категоричен: аборигените разпознавали емоциите правилно.
На огромен брой хора им е трудно да възприемат факта, че от биологична гледна точка ние човеците все още сме животни. Подобно на всички други животински видове ние също сме подвластни на редица строго определени, заложени биологически правила, които управляват и контролират нашите действия, постъпки, реакции, език на тялото, пози, мимика и жестове. По-интересното обаче е, че човек рядко си дава сметка, че докато устата му изрича едно, неговите пози, движения и жестове могат да „приказват” съвсем друго.
Човекът е социално животно, най-важната тема в човешкото общуване е свързана с приемането и отхвърлянето. На първо четене това дали другите хора ще ви приемат или отхвърлят зависи от това, дали зачитате личното им пространство. Както всяко животно, така и човек има своя лична територия и зона на отстояване - нещо като невидим, въздушен балон, с който никога не се разделя. Личният радиус се формира в следствие средата и населеността, в която сме отраснали. Съществуват няколко зони на отстояние – интимна, лична, социална и публична . За западния човек интимната зона обхваща между 15 и 46 сантиметра . От всички зони на отстояние съвсем определено тази е най-важната и именно нея всеки човек защитава така, сякаш е негова лична собственост. Да навлизат в интимната зона на съответния човек е позволено само на хората, които са му емоционално близки и доверени, а под 15 сантиметра е близката интимна зона, която предполага физически контакт. Изключително важно е човек да се съобразява буквално в сантиметри с личното, неписано (но регламентирано) правило за разпределение на пространството. Личната зона обхваща между 46 сантиметра и 1,22 метра и това е разстоянието, на което заставаме един срещу друг на различни служебни тържества или социални забави, по време на обществени събирания и при сбирки с приятели и познати. Социална зона се помества между 1,22 метра и 3,60 метра, като на такова разстояние се позиционираме около непознати или не добре опознати хора. Публична зона е с радиус над 3,60 метра и тя е валидна когато се обръщаме към по-голяма група хора, като неволно избираме да сме по-дистанцирани, за да се чувстваме защитени и в по-голям комфорт. Ако човек не спазва тези неписани правила, вероятността да бъде отхвърлен и да предизвика негативни нагласи към себе си е огромна, което е и една от първопричните много хора да се чувстват изолиран и нехаресвани, независимо от веселяшкото си, открито и спонтанно поведение. От друга страна не случайно категоризират хората, пътуващи в претъпкания градски транспорт „нещастни" и „смачкани", тъй като техните лица излъчват безизразност и безжизненост. Реално обаче, това са твърде повърхности и погрешни тълкувания, защото в действителност става дума за група хора, стриктно спазващи неписаните правила по отношение на неизбежното нахлуване в интимните им зони на оживено място.
Конкретните житейски ситуации
В www.e-therapy.bg , в кабинета, а и между всеки от нас често се настаняват трайно фразите: Не ме разбира! Не разбирам този човек! Дали казва истината! Прекалено ми е неясно, въпреки всичко, което си казахме! Сега си пуснете който и да е филм на Чарли Чаплин. Дори без цветове и без HD картина прекрасно разбирате това, което той ви “казва”. Той говори с жестове, мимики, с цялото си тяло много по-добре от всеки, въоражен с граматически и смислово структурирани изречения.
Не е напълно достатъчно да имаме умения да водим разговор. Прекалено важно е да можем да запълним този разговор със съответстващите изразни средства на нашето тяло. Особено, когато искаме да разрешим проблем, да помогнем на близък, да се справим със кризите в собственото ни семейство, връзка, възпитанието на децата...

Детски игри, а не залъгалки:
Почти всеки родител може да разбере как се чувства детето му, без да се налага да си изговарят куп изречения. Колкото по-малко е детето, толкова по-лесно е за майката и бащата. Децата са източник на най-чистите жестомимични преразкази на мисловния процес.
5 годишно дете рисува своето семейство. Заедно с това върви спокоен разговор за стаята, за детската градина. Детето изглежда здраво и в добро настроение. Когато рисува майка си е отпуснато, гледа периодично право в очите човека срещу себе си. Действа бързо и със замах. Не се колебае с цветовете, лицето му е отпуснато, цялото му тяло е устремено към листа. Леко прехапва езика и се усмихва едва забележимо.Стига до баща си. Мисли дълго за цвета, гледа наляво, гледа надясно. Сяда на ръба на стола, вдига рамене, поема дълбоко въздух, започва да пипа устата си. Успява схематично да пресъздаде образа без детайли. Започва да рисува по-малката си сестра. Бърза, не се колебае, нагласява се по-удобно на стола, но ту повдига рамене, ту ги сваля, прехапва устни, вдига вежди. Рисува себе си-пак е на ръба на стола, но се усмихва вяло, не гледа никъде, освен в листа. Цялото тяло е стегнато и ръката стиска молива, вече почти се е обърнало към вратата. Малко хора ще забележат всичко това. За повечето от нас ще е важна рисунката и детето ще получи похвала. Но напрежението спрямо бащата, който не общува много с детето, неяснотата и периодично проявяващата се ревност към сестрата, незнанието как се справя и колебанията в себе си, ще останат като част от една друга невидима рисунка. Детето чудесно е пресъздало отношението си към всеки един у дома без думи и без моливите.
Когато едно дете иска да задържи нередни думи, то просто ще сложи ръка на устата. Когато започне да шикалкави, може да сложи ръка или да чопли ухото си, а когато е любопитно и иска да задава въпроси, просто ще се навре в лицето ви с огромните си очи. Затова, когато не иска да разказва за видяно, което го притеснява, ще търка очи. Когато не иска да разказва за чуто, ще запушва уши или просто ще полегне настрани. Ще затваря своята или чужда уста с длан, когато думите, според него са страшни.
С трупането на години социалната цензура и собствените ни проекции върху това как трябва и как искаме да изглеждаме правят превода все по-сложен. Затова при децата залъгалките вървят до време, те виждат емоциите ви и се включват като скачени съдове към вас. Не им пробутвайте две истини за една и съща ситуация.

Влюбените или поверията за счупеното огледало:
Любовта е продуцент на едни от най-наситените жестомимични филми. А разривите могат да са източник на не малко комедийни сюжети. Никога един превод не е излишен в помощ на сърдечните дела.
Скрийте се някъде и гледайте влюбена двойка, която от скоро е заедно. Тя си вдига ръката, за да оправи косата си, той повтаря движението. Тя си накланя главата, той се навежда към нея или се накланя огледално. Седят по един и същи начин, движат се по един и същи начин, преповтарят мимиките си... Чудесна симбиоза. След порядъчен брой конфликтни ситуации огледалото и безкрайността се чупят. Тогава немият филм изглежда по много различен начин. Тя казва: Аз му давам толкова свобода! Той постоянно е с приятели или с хобито си! И барабани с пръсти по масата, присвива очи, клати крака, който е кръстосан отгоре. Той: Върти халката около безименния пръст, дърпа фланелката или ризата, сякаш има тежка верига, а не мека памучна яка, избирана с любов. Вдига рамене, почти безсилен. Разказът зад този сюжет е: Те били щастливи заедно. Прекарвали много време в приятни занимания, но мозъкът ни не може постоянно да е в ситуация на безпаметно влюбване. Идва моментът на спокойствието. Той иска хармония и я вижда в това да съчетава всичко любимо-жена, приятели, хоби. Тя иска да съчетава само себе си с него. Притиска го, нетърпелива е, изисква, често негодува. Той се чувства ограничен и колкото повече, толкова по-убедително иска да бяга. Вече няма желание да прави компромиси, а само да спечели време. Кое е излишно? Ако заменим барабаненето с отворена длан, Кръстосаните крака с наклон на тялото към “окования”, сюжетът ще ги отведе в друга, по-добра ситуация.
Втора серия: Той и тя обичащи се, пред съдбовни решения за бъдещето, макар да имат много фактори за обмисляне. Той иска да живеят заедно и го казва с енергия. Обръща се към нея с цялото си тяло, гледа я в очите, накланя се към нея, докосва колената отваря дланите, събира цялото пространство между тях... Тя с умивка казва: Да, и аз искам това! Поглежда встрани, леко се обляга назад, а после подпира с ръка брадичката си, сякаш търси опора. Кой елемент не е от тази картинка? Тя - изпитва съмнения. Тя иска време и има желание да обмисли по-детайлно ситуацията. Той е по-импулсивният, тя - по-рационалната.
Трета серия: Кабинет, двойка и терапевт. Те единодушно споделят, че отношенията им куцат. Свързани са с дете, дом, много придобивки, постигнали са много, но пустотата и липсата на интензивни усещания ги мъчи. Тя директно стреля: Мисля, че той ми изневерява! Обърната е към него, гледа го с онзи изпепеляващ поглед, който може да разпердушини като картечница всичко в обхвата си и е кръстосала тежко ръце на гърдите си. Той отрича с най-невинния поглед и тон. Стъпил е здраво на земята въпреки въртящият се стол, върховете на обувките му сочат към вратата и през цялото време попипва лицето си, почесва се по врата, препуска с поглед из цялата стая. Сцената прилича на филм по “Нешънъл Джиографик” за това как ловуват хищниците Тук преводът е излишен. Не случайно казват, че жените имат шесто чувство. Те просто са стояли повече в пещрата и са гледали ревящи бебета без активен речник.
В интимните връзки твърде често има разминаване на словесно и несловесно. Там, където има страх от загуба, желание за отговор на неприети очаквания, контрол и скрити действия, там можете да гледате два съвсем различни сюжета по едно и също време.

Картини, отвъд комфорта:
Депресивността. Нея почти винаги я разпознават. Тя е като грип, който можете да прочетете по трескавите очи и подсмърчането. Приведени рамене, брадичка надолу, липса на очен контакт. Вяло ръкостискане, провиснало е всичко, сякаш ей сега ще се разтече. Отнесен поглед, аха да го хванете, но пак излетява. Бавни устни-лепнат като тесто. Почти като да гледате часовник от картина на Салвадор Дали. Не случайно словесният израз, който ви идва в контакт с такъв човек е “Стегни се!”
Колебанието. В ситуация на стрес реагираме по природните закони-бягство или борба. Третият модел е ступор-сковаване, досущ като заек пред фарове на кола. Изразът; “Ни напред-ни назад”, е уникално илюстриран чрез кодовете на тялото ни. Половината тяло напред, другата назад, сякаш краката изостават. Ръка, която се изплъзва от подадената. Застинали реакции, присвити очи като за преценка, почесване на скалпа до кръв на някои места. А на вас този човек ви се струва нервен, потъващ в някаква неясна периферия и излишни мисловни потоци, с които ви засипва, разтегнат и бавен. И сте прави. Дълготрайните колебания спират действията и човек започва да чопли в себе си и в застиналия момент, ако може да го продължи още малко. Чопли устни със зъби, чопли ноктите си, чопли всичко, което е в ръцете му, за да не направи грешка. И да, прави сте! Тези хора често остават в периферията, за да забравят за какво точно са се колебаели, докато най-сетне са предпочели позицията на заека.
Педантичността и капанът на собствените страхове.
Да речем в офиса назначават нов колега. Настройвате се на опознавателен режим. Говорите и търсите общи теми. Разговорите текат малко трудно, но го отдавате на новата ситуация и непознаването ви във взаимен план. Минава време, но ситуацията, както и усещанията ви в контакта с този вече не нов човек, си остават същите. Трудни, малко сковани и точни като по протокол. Може би това е новата добавка-точността в собствените желания или в начина на работа. Все още не можете да разберете що за странна птица е този човек и все повече можете да страните от него. Сега върнете лентата. Той идва изправен, сякаш носи някакъв последен модел Космодиск. Гледа напред, но спомнете си как имахте усещането, че е забелязал петното от сутрешното кафе на блузата, а беше малко. С лице почти без мимики и някак си с рекламна усмивка. Постоянно почистваше прашинки, ту от дрехата, ту от бюрото. А прахта я нямаше. И седна с прав гръб и колена на 90градуса. Беше същински робот... Още трябва ли ви? Та той е същински лъскав органайзер-педанта, който не може да се включи емоционално и държи линията на несъгласието, за да съхрани собствените си схеми. Но и тези хора размахват вътрешно ръце, кокорят очи и „шият” с крака. Тези хора могат да ви изтощят от опити да сте спонтанни до тях. Понякога е достатъчно просто да стоите с гръб-те ще са по-чисти и спонтанни.
Срамът и трудните себеизяви.
Това е тежък поведенчески проблем за огромен процент хора. Отразява се на всички нива: от намирането на приятелски кръг в тийн възраст, ходенето на изпити до кариерното развитие и създаването на връзки в интимен план. И едно от най-страшните положения, с които потребителите на сайта искат да се преборят, видите ли, е срамът от срама! Въпросът им е: „Как да не се издавам, че имам ниско самочувствие и много се притеснявам?!” А тялото им е толкова подчинено на невъзможността да асимилират и да се поставят в средата, че колкото повече се срамуват от срама, толкова повече показват неговото лице. Гледат надолу, кършат китки, извръщат тялото си встрани от събеседника, след това шарят с очи, правят понякога конични движения на цялото тяло, като наказани в ъгъл деца са. Някак си е мъчително да ги гледаш. Класическото изчервяване става като условен рефлекс, а понякога и нелепата самоизвинителна усмивка.
Тялото ни е най-добре написаният речник и можем да го използваме, за да снемаме или вдигаме всякакви бариери.

Да се научим да „четем”
Ако все пак сме били допуснати до личното или интимно пространство на даден човек, как да сме сигурни, че сме истински харесвани и приети? На първо място- такъв човек се опитва да застане по-близо до вас, поддържа интензивен очен контакт, зениците обикновено са разширени( ако не е сумрачно), тялото е ориентирано по посока на вашето тяло и е наклонено в същата посока, ръцете са открити и свободно жестикулират, като могат да осъществят дискретни физически контакти. Много е, просто нали? Но както знаем, ние хората твърде често усложняваме нещата и не винаги това което виждаме е това, което означава на по-дълбоко ниво. Съществуват една категория хора, които не могат така свободно да изразяват своето привличане и харесване към друг човек, поради лична неувереност, срам, негативен опит и различни страхове. Тогава те повече приличат на отхвърлящи и бягащи, отколкото на приемащи и уверени в желанията си хора. И тук има чалъм да разпознаете срамежливеца от незаинтересования и негативно настроения човек. Срамежливецът не поддържа очен контакт, очите се свеждат към пода всеки път когато се осмели да ви погледне, лицето е пламнало и влажността от капчиците пот се отразява във вашите очи. Срамеживецът подръпва, оправя, изглажда своите дрехи, чуди се къде да си сложи ръцете. За сравенние - човекът който не ви харесва и не желае да има нищо общо с вас ще излъчва хладна решимост да напусне или да не ви допусне до себе си – ще стои далеч от вас, тялото и краката му ще сочат към изхода, краката и ръцете ще са заключени ( или са в джобовете), може да има бариера пред себе си (облегалка на стол, папка ) погледът ще блуждае със сключени вежди и обикновено този човек ще мълчи по един силно дисквалифициращ начин, сякаш не ви забелязва или изобщо не съществувате.

Позитивни и негативни реакции
Връщате се в офиса след обедна почивка, малко сте закъснели. Колежката ви без да казва нищо просто си поглежда часовника. Тази ежедневна ситуация е пример за това как жестовете влияят на поведението и нагласите ни. Оттук имаме два варианта – ако не се долюбвате с въпросната колежка, започват терзанията ”тя ми следи почиквата, колко съм закъсняла, сигурно ще ми направят забележка” и т.н все в този негативен полюс. По друг начин стои въпросът, ако сте по-близки и в добри отношения. Най-много да си помислиш, че си чака нейната почивка или пък и се иска да свършва работното време.
Всяка ситуация около нас, свързана с общуване е подплатена с много други сигнали, които даваме и получаваме и които не са свързани с думи. Това как възприемаш невербалната комуникация зависи от различни фактори – възпитание, среда, личните преживявания, емоции. Депресивният човек в ситуацията по-горе би си помислил – „тази иска да ме прецака, постоянно ме следи, мрази ме, аз не ставам за нищо” и сам да се саботира. Еуфорично настроеният човек не би забелязал дори този жест или най-малко не би му придал негативен смисъл.

Кодът на средата
Средата, в която сме израстнали има основна роля за формирането на личността, за нагласите и поведението. Децата са по-отворени и по-чисто се вижда при тях. Ето защо и трудно могат да излъжат, защото все още не са се усъвършенствали и езикът на тялото ги издава. Когато едно дете лъже, то поставя ръка на устата си, сакаш за да спре лъжовните думи. Възрастните са усъвършенствали този издайнически жест, но той отново трудно се контролира и обекновено ръката се насочва към устата, когато изричаме лъжа и в последния момент се отмества и докосва носа, брадичката, поглажда веждата или подръпва ухото.
Чувствителността и интуицията много помагат на личността да се ориентира в определена ситуация. Не всеки може да разчете с точност езика на тялото, но всеки усеща, че човекът с когото говори не го харесва, пази дистанция, преценява го или е отвнорен към него и го приема. Съществуват вродени, заучени и традиционни сигнали. Кимането с глава за „да” и поклащането на главата за „не” са едни от най-разпознаваемите жестове. Народите с по-голямо лично пространство (скандинавци, азиатци) често са възприемани от останалите като студени , високомерни и надути. Докато други народи – като досадни и лепкава като поведение, защото не спазват общо приетите сантиметри лично пространство и го нарушават постоянно в компания.

Ето някои от най-често срещаните жестове и симптоми за определено поведение
Отхвърляне, подозрение, нечестност – спазване на голямо лично пространство и кръстосване на ръцете, краката или пръстите. Избягване на зрителен контакт или поглед с присвити очи, самодоволна усмивка. Докосване на носа, дърпане на ухото, докато се говори. Крака, сочещи съм изходите на стаята – прозорци, врати и т.н.
Приемане, откритост, увереност - навеждане напред към събеседника, отворена позиция на тялото. Добър зрителен контакт и усмивка. Свободни движения на ръцете и дланите. Длани насочени към другия човек. Краката не са кръстосани, стоят спокойно на пода.
Подчинение, страх, притесненение - суетене, непрекъснато мърдане. Ръцете се движат до лицето или косата. Пипане и масажиране на тила. Сключени пръсти, чупене на ръцете, ръце, прилепнали до тялото.
Доминантност, превъзходство и власт - пронизващ зрителен контакт. Възсядане на стола, прекомерно навеждане напред, стоене прав, докато другите седят. Ръце на бедрата. Ръцете зад врата, зад гърба, потропване /докосване с върховете на пръстите/. Крака на стола, крака, вдигнати на бюрото.
Отразяване - копирането на жестовете, означава, че напълно приемаме човека и неговите възгледи и сме на една вълна – подкрепяме се и се разбираме. Споделяме еднакви мисли и чувства.
Бъдете сензитивни към посланията на хората към вас, наблюдавайте и проверявайте, защото от един поглед в земята не може да се направи извод. Всеки има детектор на истината в себе си, но често той стои като неизползваема мебел в ума ни. За да започнете да го използвате, тръгнете от собственото си самонаблюдение и тестване. Как реагирате вие в различни ситуации и какви послания давате на другите? Тогава много по-лесно ще разшифровате и чуждият телесен език. Ларошфуко е казал, че в тона на гласа, в очите и в общия израз се съдържа не по-малко красноречие отколкото в подбора на думите.