Детската свобода и самостоятелност E-therapy в "Детски дневник"www.dnevnik.bg

От каква възраст е разумно да дадем свобода на децата си да се придвижват самостоятелно навън, къде и кога може да се случи това? За съвети по тази тема се обърнахме към психолога Александра Петрова, която е част от екипа на www.e-therapy.bg, където родители и тийнейджъри могат да се възползват от безплатна он-лайн психологическа консултация със специалист.
Твърде често темата за това до колко можем да дадем свобода на децата си и от каква възраст да стане това, се приема твърде категорично. Сякаш има граници и ясна рецепта за това. Много родители влизат или в крайностите на категоричните забрани, водени от страховете, или в прекаленото даряване на свобода наготово, в името на доброто настроение и собствения си родителски имидж. Но и тук, както в повечето аспекти на връзката родител-дете има разнородни комбинации.
Първи тип:
• Активно дете с родители, които залагат на презастраховката.
Да започнем оттам, че за да позволиш на едно дете да отговаря само за действията си, трябва да го научиш как да е ориентиращо се в отговорностите.
В кабинета често наблюдаваме следната ситуация: Емоционална, чувствителна майка, която изцяло е фокусирана в отглеждането на детето. Тя споделя, че стои до него на пързалката, на катерушките - държи го непрестанно. Пази го от всяко ужулване или хипотетична опасност. Ако има неприятна ситуация, по-уплашена е самата тя, отколкото детето. А то не се научава да изследва собствените си усещания, защото майчините емоции са толкова силни, че изместват неговите собствени. Виждали сте много майки, които казват необмисленото и категорично “НЕ” за почти всяка дейност или още по-зле, при най-малкия проблем се карат и викат уплашено. А детето има своето естествено любопитство и желание да изпита силите и способностите си, опознавайки средата. Това е първата стъпка, която се слага в кутия и остава високо на рафта като неизползвани грозни обувки. Колкото по-предпазливи и презастраховащи са родителите, толкова по-безпомощно е детето. Толкова по-малко се учи да се ориентира и да преценява способностите си в различни ситуации. По този начин бумерангът се връща и родителите нямат нито доверие, нито усещане за сигурност, за да дадат навреме свобода на синовете и дъщерите си. Следващата картина я изчитаме често в сесиите в www.e-therapy.bg Тя изглежда отчайващо и тревожно - родители, които стоят до прозорците, в чакане след средата на нощта. Родители, които поправят щети - точно тези щети, които са се мъчили да предотвратят в периода на хипотезите. Защото неопитомената свобода води до прекалено награбване на всичко, което е в диапазона на свободията. И детето, което мисли, че винаги ще има кой да го пази и да му дава ориентация или това, което иска да погледне извън саксийката, лесно грабва атрибутите на най-показното поведение: наркотици, алкохол, агресия, промискуитет...
• Плахо дете със смели родители.
Понякога родителите са по-активната страна. Те насърчават детето, бутат го към ситуации, които предполагат смелост, справяне и борба. Наскоро един баща се оплака в сайта: “Не смее сам да отиде за хляб!” Толкова съм го учил къде, какво е, как се действа, водил съм го с мен на спорт, а той вече е трети клас и не смее да направи почти нищо сам!” Способността да учиш и да даваш свобода на детето си се свързва не просто с уменията, а с неговата психическа готовност. Тя зависи и от темпераментовите особености на детето. Понякога синът или дъщерята са по-раними, по-чувствителни или им е нужно повече време, за да влезнат в желаната от родителите схема за активност и самостоятелни действия. Тогава рязкото пришпорване или натиск вкарват в обратната посока. Детето парира всяка нова ситуация и остава близко до страховете си. След това е много трудно да се впише спонтанно в компания. Пасивността става добра приятелка. Това са онези тинейджъри, които предпочитат своя стол и своя монитор. За тези деца свободата идва постепенно на малки глътки с педантична изследователска схема и с положителна нагласа, дадена от родителите. В тази комбинация се постигат качествени резултати.
• Свободата, според поредността на раждане и пола на детето.
Свобода се дава най-трудно на единствените и първородните деца. Защото с единственото дете родителите нямат разфокусиране, нито от страховете си, нито от очакванията си, нито от собствената си зависимост към детето. С първородното са обичайно по-стриктни, още учещи се на родителство и по-сурови. Така че, тези деца в семейните конфигурации, са най-тежко воюващите за своята свобода. Второто дете върви обичайно по-леко, родителите са апробирали много повече страхове и са оценили несъстоятелността им. А не на последно място първото създава сигурна база, подпомагайки по-малкото дете.
Има и клишета по отношение на момчетата и момичетата. Първите са толерирани да изследват, а вторите ги учат да внимават. Така е било с лова за мъжете и пещерите за жените. Но днес е много лесно да се смесят тези първични стереотипи и да се действа, според родителските опасения и мечтани представи. Затова родителите би следвало да изучават уроци по индивидуалността на своето дете.
Така или иначе докато дадем свобода на порасналото си дете е нужно и като родители да преживеем собствените си страхове и несигурности, наследство от възпитателните модели на собственото ни родителско семейство. Всичко това е дълъг процес:
• Започва се от най-ранна възраст с формирането на хигиенни навици. С ученето на това малкият човек да знае как се пада, как боли, как да се държи за катерушката и как да има баланс. Къде да кара безопасно колело.
• После как да намира помощ от големите, когато тръгне на училище и как да намира най-добрият път до дома. Как да усеща застрашителните ситуации и как да реагира. За детето е нужно да има една символична опция за алармен бутон. Било то телефон, човек, стратегия.
• Всъщност, за да стигнете до момента, в който детето ще иска да излезе вечерта без вас родители или да отиде за събота и неделя на гости, трябва да сте минали през порядъчен брой изпитания, но не гледани отстрани, а да сте се потопили в казана.
• Детето ви трябва да знае, че контактът е доверие. Това ще рече, че даването на обратна връзка къде, с кой, кога и как е залог за следващи добри преживявания. А за това е необходимо да сте изградили от най-ранна възраст положителни преживявания в процеса на взаимно споделяне и разказване на преживявания. Защото даването на отчет за контрол, провокира желанието за отбягване от страна на детето. А споделянето за емоционална подкрепа или радост, създава положителен емоционален фон, от който не се бяга. Ако удържи на това и формира навик, то сте минали голямо стъпало. Все пак не можете да очаквате порасналото ви дете да ви дава пълен отчет на мислите, действията и емоциите си. То трябва да се отдели от вас, за да стане здрава личност.
• Следват купоните, вилите, излетите и ходенето на гости... Все по-дълго време без надзор, превенция и готови съвети. Това са нововъведенията в активността, идващи от възрастовите промени и интереси. Тийнейджърите имат нужда от своята група. Тя им дава идентичност, самоувереност и сигурност. За да са вътре в тази група, те трябва да са част от дейностите и. Не е нужно да се чудим защо във възрастта между 12 и 16 ходят с еднакви дрехи, еднакви прически, чанти и говорят на свой жаргон. Те искат да са еднакви и това е тяхната сигурност. Затова и родителските забрани са тежка форма на принудително отцепничество. Те предизвикват в детето срам, чувство, че е нарушена справедливостта и крайно неразбиране на родителското поведение. Тук въпросът е, не от каква възраст да даваме свобода, а колко и с какъв мотив? Защото животът ще измъкне под носа порасналите деца, а те няма да могат да използват именно свободата си качествено.
И накрая, представете си, че сте готвачи и трябва да сготвите свободата като прекрасно блюдо с вашите деца. Ще им покажете как се готви, какви са съставките и кога се слагат. После ще опитвате на малки хапки, за да се усети вкуса и да не свърши всичко, лакомо излапано. Примерното меню би могло да изглежда така:
В ранна детска възраст хапките са от порядъка на самообслужване без помощ и игра в градинката без постоянно подадена ръка.
После къде и как се пресича и как се пазарува и общува с непознати.
После идва ходенето до магазина със списък, ползването на градски транспорт или просто движението по определен маршрут.
След това са хапките на празненствата със заложени правила, които детето да изпълни.
В този процес родителите се освобождават от страховете си, а децата се учат на отговорно поведение. И, ако вървите по-конструктивния план, детето на 7 или 8 ще може да играе само в кварталната градинка и ще знае кое е опасно и кога да се прибере. На 10г. ще може да ходи само на спорт, уроци и на гости дори с преспиване като ще знае в кой момент да ви даде обратна връзка, какво да си носи и как да действа. На 13г. ще можете да му вярвате, когато е на купон, а на 16г. да сте спокойни за цялото му ежедневие.
Просто възпитанието е неспирен процес от първия ден, а учителите в него са самите деца.