РАСИЗМЪТ МЕЖДУ ИНСТИНКТА ЗА САМОСЪХРАНЕНИЕ И ИНСТИНКТА ЗА ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РОДА WWW.E-THERAPY.BG В СП. "ПРИЧЕСКА И СТИЛ" ОКТОМВРИ

Природата обича разнообразието. Тя го създава и го толерира във всичките му видове и форми. И ние хората не правим изключение от общата схема - имаме си определени раси, етноси , кожни цветове, езици, религии и култури. Да живее разнообразието! Да ама не. Дали майката Природа не е съобразила подводните камъни на човешката ни психика или пък е поставила предизвикателство пред еволюцията и израстването на човешкото съзнание, ще си остане нейна загадка. Различието и разнообразието са маята от която се замесва еволюцията, но точно различността, е уязвимото звено за житейската сигурност на рожбите на Адам и Ева. Най – плашещото за нас човеците е непознатото, тъй като то е непредвидимо. Всичко различно от нас самите е носител на страхове, тревожност и непредсказуемост, въпреки твърденията на мислителите, че най-голямото невежество е да отблъснеш нещо, което въобще не познаваш. Все пак нуждата от познание е доста по-нагоре в йерархията на потребостите. Инстинктът за оцеляване води класацията пред всички други пориви и нужди, било те и най-възвишените. За жалост възшишените стремежи са недостижими, когато в „базовия лагер” няма провизии и сигурност. Ето как в основата си расизмът е свързан не с омраза, а с опит за съхранение и защита, провокиран от най-естествените ни инстинкти – за оцеляване и сигурност. А отхвърлянето, нападението и агресията са мощните защитни механизми срещу страха от заплаха и възвръщат (дори и илюзорно) чувството за контрол. Въпреки агресията между хората, всички те, независимо от расата си, имат обща еволюционна история. Ние човеците произлизаме от едни и същи предтечи и сме споделяли в древността един и същи начин на живот – ловец/земеделец. Всички хора са се изправяли пред едни и същи проблеми почти през цялата еволюционна история на човечеството. Разликите във външния вид и цвета на кожата са естествена последица от адаптирането към различните климатични усовия на земята. Явно, че човекът започва, все пак, да привиква и приема външните белезие на различност, защото светът отбелязва тенденция към намаляване на видимият расизъм – онзи, който е достъпен за очите и сетивата. Привикнахме с нюансите на чуждите кожи и формата на очните цепки. Нещо повече: тъмнокожите изсветляха благодарение на козметичните концерни, бледоликите създадоха изкуствени слънца, под които мургавеят целогодишно, а пластичните хирурзи докараха така мечтаните от жените азиатски очи с форма на бадем. Казано по друг начин – наш’то е хубаво, ама чуждото – още по-хубаво. Кой каза, че от завистта нямало полза? Тя - Природата за всичко е помислила, включително и за това, да сложи обратна страна на всеки ” медал”, който съществува под слънцето. И ето ти завистта, като форма на опознаване, толерантност и търсене на идентичност.

Личността по скалата на расизма:

Живеем в страна, в която никога не е имало апартейд. На място, където всеки има своята невидима, но много ясна граница. Тук не създаваме явна борба между нисша и висша раса, а етнически, битийни, културни, езикови...непоклатими непоносимости. Те са много по-силно прорастнали в мислите ни, в съществуването ни и са като упорит паразитиращ вид, който винаги намира входна врата в организма. Фини, но доловими с половин дума настройки, които създават маскирана толерантност в обществото. Но иначе си имаме и икономическа конфигурация, в която расата-етноса определят в голям процент кой какво може да поиска в магазина и как да се движи там, както и държавните санкции и социални надбавки. Някак си в България, идейно много личности могат да поддържат широта на расовото възприятие в средата, но поведенчески и ментално да са свързани с идеята за апартейда.
Ето няколко родни позиции.

• Позицията “Неутрален съм”.
Спомняте ли си как едно време в панелките по линията на интеграция на другите етноси, често съседите бяха роми, виетнамци, братски африканци... Не рядко тогава имаше следното възклицание от дръзнала да припари на гости гражданка: “Ауу, да знаеш, в тях е толкова чисто и мирише хубаво и е така богато подредено, направо са по-добре от нас!” Това е опознавателното разбиване на стереотипните варвяния и убеждения. Така може да се маскира представата за миризливост, мръсотия, мързел, които се виждат обичайно по - често, защото улицата е с широк достъп. Или виждам същото, което е валидно за мен, или трябва да се страхувам. Всъщност, това е защитната реакция, която ни помага да приемем нещо, което е присъствало още от приказните герои, вдъхващи страх. Торбалан и Баба Яга са образи, които се свързваха без думи с другите етноси. Приобщаването към позната категория та дори и само на битово или хигиенно ниво, в представите ни е това, което ни позволява след това да мехнем спокойно с ръка и да не взимаме никаква страна. Така все пак може и да се живее по-лесно.

• Сходна, почти преливаща от неутралността позиция е: “Далеч съм, това не ме засяга! Кой каквото иска да прави, но далеч от мен!” Тя е лесна. Така както може да не те засяга безработицата като част от пейзажа. Така както не те интересуват пътниците в градския транспорт. Можеш да не забелязваш децата просяци и да не доближаваш никога до квартали от типа на “Христо Ботев”. Селищата около Кърджали и Доспат пък са атракция. Безметежното самостойно създаване на битие не е свързано дори с намек за расизъм или етническа нетърпимост-нали? То е просто кротко добродушно игнориране. В игнорирането, етикетите и стереотипите остават на изчакващ режим, но са там.

• Позицията “Мразя”. Тук имаме много вариации на тема. От изрази на принципа на анти-семитизма и производствено-сапунени закани, до физически набези. Всъщност, последното се случва само в група с идентификационна принадлежност от типа на тийнеджърските компании. В България си имаме и скинари, и хейтъри и мирни граждани с рафинирана развита непоносимост към всичко, което е по-различно. Първите са от типа хора, които поглъщат себе си от груповата принадлежност и споделят крайните възгледи, защото така имат сигурност. В мразенето намираш себе си на другия полюс. Също тук има и хора, които са предъвкали и приели много символи и клишета. Като символа за черното, което е лошо, мръсно, неясно, потайно, лошо, смъртта... Или личности, които почти с партийна страст от типа идеалистичен пионер, пазят семейните възгледи. Но мразенето не помага да се чувстващ щастлив в собствената си чиста стая.

• Позицията “Защитник съм”. Тази позиция е малко приказна. Не е като онези от групата на “далеч съм”- те си искат своя чист и хубав живот и избират отричането. Не е като неутралността, в която си с идеята за балансиран и добър персонаж. Тук е по-сетивно и трябва да имаш опит, да създадеш контакт. Срещаме идеалистите, които търсят възможности за културно просветление, но забравят правилата на културата на другата раса. Колко от ромите биха се чувствали комфортно в префинена служебна роля с високо изискване за самоконтрол? Или колко от всеки един етнос у нас, спрямо който има усещане за различие, ще загърби онези традиции и стереотипи, които му дават принадлежност и сигурност? Голият идеализъм с най-добри помисли, не върши работа.

• Състрадателните - тези, кото дават дрехи, храна, вещи... всичко, което могат да съберат. Но колко биха осиновили дете от друг етнос от социален дом у нас. Тук веднага ще ви разкажа за една българка, която живее в чужбина. Тя осинови две дечица от ромски произход, но живее с тях извън страната ни. Какво е притеснението и? С възпитанието се справя, макар и бурните темпераментово деца да и дават грижи. С обучението няма проблеми-те са схавтливи, музикални и адаптивни. С хората, в средата където живее, няма проблеми. Но има проблеми с хората тук в родната си страна. И лятото, когато идва на почивка в България и е трудно да води децата на лекар, в аквапарк, в магазина... Там децата и и съпругът и срещат мразещите, неглижиращите, пасивно неприемащите.

Но има и широко скроени хора-пак пример с осиновяване. Една от двойките, с които сме работили в www.e-therapy.bg, след дълги опити да имат дете, не успяха. И странното за тях беше, че емоционално усетиха като свое дете от друг етнос. Имаха съпротиви, имаха куп стереотипи, които пораждаха страхове в тях. Ами интелекта, ами заболяванията, ами цвета на кожата, ами съседите... Но те го обикнаха от първият миг в легълцето в онзи дом. И тук вече се случи приказката на пълното приемане. Защото по-важно е приемането, а не ролята на защитник. Когато тези хора се прибраха у дома с малкото момиченце, изведнъж се оказа, че съседите го харесват. Че му се радват, че им помагат, че са готови да полагат грижи, че са задружни.
Всъщност, ние не обичаме различните-трябва да ги опитомим и да ги усвоим. Но не винаги имаме подходящият ензим в нагласите си.
Има и друга страна на расизма и тя е жълта Да вземем историята и предрасъдъците в нея. През 50те и дори до 60години на 20 век средният американски жител, главно в по-провинциалните градчета, е имал прислуга. Обикновено афроамериканци, както е безопасно да се казва. Двойният сатандарт в услугите и правилата е бил умопомрачително смехотворен. Прислугата може да готви и да прави изтънчени сладкиши за гостите на госпожата, да сервира и докосва всичко, но е толкова ужасно, ако се храни от чиниите и на масата, на която се хранят господина и съпругата му. Тя може да почиства господарските тоалетни и бани, но трябва да използва друго санитарно помещение. И всичко това е било основано на вярвания, разказващи за наличие на различна анатомия и физиология, на базата на което се създава силна погнуса. Така е било рафинирано и присъщо за добрите дами и господа. Но в същото време да си намериш добра прислуга е било притурка към статуса и не лесна работа. Та те са гледали белите бебета. И пак смехотворно парадоксално, сексуалните нагони към точно тази прислуга са били толкова силни. Странно как човешката психика винаги потвържадва правилото за удоволствието чрез забранения плод, а физиката ни сама намира по-здравото съчетание чрез инстинктивното допускане.
Ние сме толкова добри и заклеймяваме расизма-друг “жълт” парадокс. Дори наричаме обектите на расизъм расисти. Това не сте ли го срещали в комедиите. Или пък сгафил политик, който започва да замазва ситуацията с изтъкване на различия със знак плюс за другата раса. “Вие сте толкова добри танциори, вие сте толкова добри музиканти, вие сте толкова добри бегачи...” Чак се изненадваш, колко нелепо може да звучи разделението, подчинено на антирасизма. Дали пък не може да има обърнат апартейд?

Обектът на расизъм.
В нашата страна рядко мислим, че другите се страхуват, защото са обект на расистки поведения и онеправдаване. Така, както сме размили битието си и живеем почти едни до други, така замазваме и положението с непоносимостта. Но е истина, че всички са в групи. Нали групата спасява и прави параван. Така, реално дори и да искаш да излезеш, групата не е на твоя страна. Само за илюстрация: Преди години едно много хубаво момиче влезе в кабинета. Седна и каза:аз съм циганка! Беше на 18г. с дете на 2г., което беше останало при бащата, защото е момче. Тя беше избягала при родителите си-богат род с много възможности и добър бизнес-реално случващ се (тук да сложим маркер на един предрасъдък) Беше избягала заради мизерията, защото е имала неблагоразумието да се омъжи по любов. Сега искаше да учи, но беше трудно, защото тя трябваше да краде поне няколко години извън България обаче-това е занаят и чест. И трябва да обучи другите след нея. А имаше повече от много други на нейната възраст и нямаше нужда от глезотиите, просто искаше да учи. Всъщност, това е част от неразрушимото различие, което създава жертви, както на нашенския расизъм, така и на групата, на която сам си член. Това е самодостатъчност именно на групата и невъзможност за адаптация извън нея.
Но най-силно раздухване на расизма в нашите географски ширини е ситуацията с използването на статуса-различен съм. След като съм преследван, игнориран, онеправдан, то мога да съм привилигирован. Имам повече държавни помощи, повече социални надбавки, мога да не платя, защото не притежавам нищо. Ето този двоен стандарт поражда най-често пасивно-агресивният расизъм в българското общество в не малка степен. А характерното за пасивната агресивност е, че разяжда навътре. След като не може да е активна, то може да има само понякога изблици, които са спорадични и с нездрав успех. Обществото не се променя, а създава паразитиращи форми на полусимбиотични непоносимости.
Но, представете си големи брандове като “Бенетон”. На кой му пука за цвета на кожата или за гените, които носят моделите в ревютата от световен мащаб. По-скоро ПЕТА прави проблеми за животинската кожа, а не за човешката като цвят. Реално само 6 % от генетичното разнообразие в света се обяснява от расовата принадлежност. И Дарвин отдавна е казал, че “Цветът по принцип се оценява от системния натуралист като нямащ значение!” И дали идеята за по-висши и по-нисши раси е съпоставима с вярата ни в Бог, с идеалът за красота, който твърде често е сбор от черти на различни раси. Голяма част от културата, поведението в обществото, модата, изкуството стават все по- унифицирани, та дори безполови, защото природата е заложила този закон-здравото е в генетичното разнообразие. Да, расови различия има. Да, те се базират на физикални и ментални фактори. Но някак си природата е направила един пъзел именно от расовото разнообразие. Там където една раса има по-малко, друга го запълва. Може ли да има хомеостаза без премахване, без уеднаквяване, без изтъкване...
Но разизмът се променя и също еволюира до по-сложни, по - прикрити и далеч по-рафинирани форми. На опашката след етническия, религиозния и класовия расизъм, застава душевният расизъм, онзи който радзеля хората на човеци и нечовеци. Загубата на хуманността, подмяната на човешките ценности и липсата на състрадание към ближния, е най-страшната форма на расизъм и дискриминация. Защото преди да сме европеидни, монголоидни, негроидни, или европейци, африканци, азиатци, или пък християни, мюсолмани, хиндуисти, или богати или бедни, красиви или не , умни или наивни, хетеро или хомосексуални, ние всички сме от една раса: расата ЧОВЕК. Мартин Лутър Кинг е казал: трябва да се научим да живеем заедно като братя, или да загинем заедно като глупаци. Раждаме се сами, живеем сами, умираме сами. Само нашите любов и приятелство могат да създадат, поне за момент илюзията, че не сме сами. Казал го е Всевиждащият брат Орсън Уелс.