ДЕЦАТА В СЕМЕЙСТВОТО – КОЛКО, КАК, ЗАЩО...

Многодетни семейства, семейства по рекламен образец и стерилни семейства. Работилниците за деца имат различна вместимост и стандарт. Питали ли сте се кое всъщност определя изборът колко братя или сестри ще са под един покрив? На първо място моделите. Онези неписани ръководства, в които идеалът е конфигурацията на родителското семейство. Буквално сме прочитали в www.e-therapy.bg мечти от типа: “Искам семейна къща с поляна пред нея, по която да тичат с боси крачета едно момченце и по-малкото ми детенце да е малка принцеска!” В тази визия остава розовата рокличка и карираната ризка Понякога не е въпрос на идеализъм или стандартна процедура, а на вградено на базово ниво усещане за това кое е “правилното и успешното”. Така личността на родителите е свързана с количеството не на случаен принцип. Единият типаж е този, който се страхува от самотата. Иска да има движение, шум и събития, защото те са символ на развитие и сигурност, а децата са добър механизъм за подобно усещане. Да не забравяме ситуацията с клонирането, която всъщност е символното желание да мултиплицираш себе си, да живееш многократно, да имаш куп придатъци и опори и винаги да си със значимо ценностно присъствие. Други търсят минимализма, за да могат да осъществят в идеален вариант идеята си за справянето и имането. Да има всичко по много, в качествен вариант и осигуряване на единственото поколение.
Всъщност, мотивите и вградените идейни модели за имането на деца оказват в не малка степен влияние върху стила на отглеждане, възпитание и развитие на детската личност. И напоследък в кабинета за игрова терапия наблюдаваме един все по-натраплив родителски синдром-този на лутането. Те-родителите имат схеми и идеали, но нямат практически справяния за прости ситуации. Те слагат децата в култ, но забравят, че стават роби на разрастваща се с бързи темпове тирания. Те забравят основни фактори в развитието на децата си, през които сами са преминали и не усещат спецификата на нуждите-търсят просто това, което са чели в книгите или са видяли в рекламите.

Кажи ми кое дете си в семейството, за да ти кажа какъв си и защо такъв си 
«По един и същи начин ги отглеждаме и възпитаваме, а са толкова различни....»

Тази реплика е редовна когато в кабинета или в www.e-therapy.bg работим с родители, дошли да консултират отношения в семейството, отношения деца – родители, деца - деца...
Всеки от нас идва на този свят с различен темперамент, с различно съчетали се гени и особености. В крайна сметка още в утробата започва възпитанието. Пренатално се случват толкова много процеси, които определят част от индивидуалните характеристики и личностни особености на човека. Но и не малка роля за това как градиш себе си и какъв ще станеш като личност има това в какво семейство си израстнал и кога точно си се появил - първият ли си бил, средното дете, най-мъничкото или единственото. Всички тези позиции имат характеристики, които ни формират като личности и неслучайно в терапията един от важните базови въпроси е «Кое дете в семейството си сте?» Отговорът на този въпрос ни дава много добра ориентация за някои характеристики на клиента и личностови предиспозиции за развитие на някои проблеми.


Първото дете

Като «първо» то получава най-голямо внимание и цялата налична любов е негова. Но в комплект с това получава и всичките родителски амбиции и изисквания. Всичко това стимулира неговото развитие, но и го поставя в позиция на постоянно сканиране и нарастващи изисквания към неговата личност, поведение и бъдеще. Първите деца израстват и много по-отговорни, много по-строго следващи желанията и амбициите на родителите си, защото се боят да не ги разочароват.
«Детронацията» на първото дете след появата на второто дете е една от големите кризи в живота му. Това е загубата на пълното внимание (което често децата приемат и като загуба на любов) и този етап се преживява различно в зависимост от възрастта, в която се намира детето. Ако са по-малки могат да реагират с регрес – например, да пожелаят да пият отново от биберон, да се напишкват в леглото, да говорят на бебешки. Но родителите трябва да знаят, че това бързо отшумява, защото детето разбира сравнително бързо, че стратегията не му върши работа и то има други «оръжия», които да включи в борбата за родителското внимание и любов. Болката от загубата на първата позиция е по-голяма, ако дететео е още малко и не е готово да поеме отговорностите, които му възлагат родителите. Появата на второ дете автоматично издига първото в очите на родителите като голямо и справящо се и то започва да се идентифицира с родителите – на него му се възлагат отговорности за по-малкото, грижа за него, както и се учи да отстъпва защото е по-голямо и по-разумно.


Второто дете

Казват, че второ дете се гледа по-лесно. Това се дължи на факта, че всъщност за вторите деца родителите са някак по-спокойни, по-уверени, по-подготвени.... Те вече имат опита си от първото дете, то като всяко първо и непознато нещо и имало и своите проблеми и трудности, и в същото време имаме увереност и опит, които дават спокойствие. Второто дете се ползва от привилегията да върви по проправен път от по-големия си брат или сестра. При него родителите вече не са толкова амбициозни и изискващи, нямат идеи за уникални възпитателни стратегии, които да приложат (може би защото първия път са били разбити на пух и прах ) в добрите случаи са осъзнали свои пропуски и родителски грешки и са готови с повече търпение да отгледат и възпитат второто си дете.


Ако второто дете е и средно дете

Това е «най-неизгодната» позиция в многодетното семейство. Защото нито ползваш благините на първото, нито пък превилегиите и свободата на най-малкото. Ни рак, ни риба, но тази позиция учи детето да бъде добър медиатор. Налага му се да балансира постоянно и това го прави конформно и често няма собствено мнение или доста трудно го отстоява.
Ако средното дете е единственото момче или момиче, ситуацията е по-различна, защото получава голяма част от родителското внимание. Но в другите случаи средните деца изпитват трудности с вземането на решение, самооценката и отстояването на себе си. Те развиват добри способности за комуникация и водене на преговори поради специфичната си позиция, но не се стремят към признание и утвърждаване. Готови са на компромиси и не са толкова конкуретнтоспособни. Както казва Алфред Адлер: „Второто дете в семейството се намира под постоянен натиск от две страни – борейки се да достигне и изпревари по-големия си брат и страхувайки се, че ще бъде догонено от по-малкия…”
Неясната позиция в семейната йерархия и силната конкуренция прави средните деца склонни често да преминават границите на позволеното, за да привлекат вниманието на възрастните.


Най-малкото дете

Това по ред дете няма конкурент в семейството, с когото да дели позицията или да се страхува да не му я отнемат – то е най-малкото и за него винаги ще има кой да се погрижи, кой да го утеши, кой да му помогне.... С това е свързан и техният неизкореним оптимизъм. Те винаги са уверени в успеха, никога не се отчайват и не униват. За това се определя като безгрижни. Научават се да манипулират обкръжението си.
Най-малкото дете е консуматор на най-много внимание (за което всъщност другите деца са се борили) – и от страна на родителите и от страна на по-големите деца. Проявяват креативност и понякога ловка хитрост, за да постигнат това, което са решили. Научават се да бъдат гъвкави и адаптивни, за разлика от първите деца, които са много по-консервативни и трудно приемат променинте и се адапитрат към тях. Обикновено нямат изисквания както при по-големите деца – на тях им се прощява по-лесно, къде заради позицията им на по-малки, която си държат цял живот, къде поради зрелостта и улегналостта на родителите, които много по-мъдро и спокойно приемат нещата. Те са лишени от амбицията на първите деца и за това не постигат забележителни резултати, не се и стремят да го направят. Но пък имат шанса, отърсени от родителски амбиции, да се реализират в област, която наистина им е интересна, а не е чак толкова престижна. Не бързат, за да изпреваряти имат възможност да се насладят по този начин на живота си, без да препускат през него.
То е често романтичния герой, авантюристът и приказките също го показват - най-малкия брат е героя, най-малката сестра е най-красивата...
Единственото дете
Ситуацията при единствените деца е идентична с тази на първородените, но има някои специфики. Те освен, че са по-обгрижвани, с повече внимание и повече очаквания към тях, стават много по-отговорни и самостоятелни. В същото време приемат неуспехите много по-болезнено и често са педантични и с високи аспирации за постижение. Тревожността при тези деца е по-силно изразена в сравнение с останалите позиции в семейството. Тези деца израстват с възрастни и приемат бързо техните модели на поведение. Сравнявайки се постоянно с възрастните, има „опасност” детето да е постоянно недоволно от себе си и от своите постижения. Това го прави неуверено, прекалено самокритично и мнително по отношение на оценките от другите. Друга „опасност” е , задоволявайки всичките му потребности и желания, то да се превърне в център на света и да заживее с тази идея. В момента, в който се сблъска с реалността да му е изключително трудно да приеме факта, че неговата личност не се цени достатъчно според личните му критерии.
Върху единствените деца падат всички родителски очаквания, страхове, както и недоволства. Така единственото дете може да стане устойчво и целенасочено в желанието си да отговори на тези очаквания, но и плахо и със склонност към самоизолация, ако е възпитавано в духа на родителските опасения или неуверено и себеподценяващо се, ако родителското недоволство е било доминиращо.

Човек пренася много от стратегиите и модели на поведение от позицията си в родителското си семейство в партньорството си и там комбинациите също са много интересни. Защото в живота си ние продължаваме да играем ролите, които сме изпълнявали в семейството.

Може би точно сега ще се замислите и ще откриете нещо интересно за себе си 

Възрастовата разлика - една от спецификите, която определя в не малка степен поведението на децата

Породените деца
Отстрани погледнато,като че ли най-големият кошмар в отглеждането е две почти бебета. Независимо момчета или момичета са те, сякаш хаосът е грандиозен и родителите са разпиляни в хигиенизирането, обучението и тичането с превантивни мерки. Факт, но от друга страна децата с много млака разлика имат симбиоза, която стимулира двустранно. Едното вижда почти незабавно стъпките в развитието, по които да върви. Отхвърлянето на ниво занимания не е толкова силно и конкуренцията е бързопреходна до момента на общия интерес и любопитство. В голяма стпен децата с твърде малка разлика израстват с усещането за сплотеност, слятост и доверие. Те могат да продължат в зрелостта с усещането за сигурност.

Разлика между 3,4 до 7 години
За голяма част от родителите това е оптималната и желана разлика. Тъкмо голямото вече е самостоятелно, ето то ще ми помага, няма да е толкова трудно, защото вече ще е пътрвокласник! Но тази разлика крие най-много рискове. Първо по отношение на по-голямото дете-то вече разбира, разчита ролите взаимоотношенията, типа внимание, но ги свързва изцяло със своето същество. Това е периодът, в който детронацията от появата на бебето се усеща най-тежко. И периода, в който детските страхове са най-интензивни, заради огромната работилница на детската фантазия и заради чудните светове на откривателството в детските очи. В набора от страхове номер едно е загубата на рдителите. Затова и братята, и сестрите с подобна разлика имат най-силният съревнователен елемент в поведението. Те имат и най-високата конфликтност, както и най-бурните амбивалентни трептения. Често родителите се оказват безсилни да стопират битките или да парламентират за мир. А идеята им се виждаше толкова привлекателна. Не един и двама родители в тази ситуация искрено се страхуват за бъдещите взаимоотношения на децата си и им приписват злоба, манипулативност, лошотия. Не забравяйте, че това са качества на възрастните, децата воюват за сосбтвените си позиции спрямо вас родители. Те могат бързо да прощават, а могат и лесно да се обръщат към любовта.

Голямата разлика над 8 години
В нея децата се отглеждат почти като единствени. Всяко има много различни потребности. Всяко търси различно внимание и всяко от децата има своята индивидуалност. То може да попива своето време от родителите. Голямото насочва интересите си вън от семейството, премества авторитетите в социалната среда. От друга страна малкото често може да е сравнявано с голямото от позицията на времето и това да натежи над процеса на търсене на индивидуалност от негова страна. А голямото да изпитва непоносимост към вменената роля на гледач с временни оторизации. Това са и основните поводи родителите да маркират неприемливите си формули. А те са най-често следните: не сравнявайте децата-те имат нужда от своята различност. Тя им дава спокойствие и свобода на еднаквото място. Самите те решават в кое да се сравняват и съизмерват. Не натоварвайте децата със собствените си роли, те могат да поискат сами да бъдат отговорни, но основната им роля е да бъдат заедно помежду си и да преоткриват радостта, щастието, успеха или фрустрацията от заедността си.

Конфликти и конкуренция между децата

Как ще реагирате, когато се приберете в къщи от тежък работен ден и от вратата ви посрещнат неистовите крясъци на скъпите на сърцето
(и джобовете) ви деца?: 1) скачате обратно в колата и търсите някое по-спокойно място за отдих; 2) криете се в банята докато всичко утихне; 3) ще изчакате половинката си да се намеси вместо вас; 4) ще се разкрещите на децата; 5) ще седнете спокойно и ще обсъдите с тях ефективните начини да разрешат споровете си. Ако отговорът ви на това тестче е номер (5), значи лъжете. Всички останали опции са валидни за всеки един родител в опитите му да се справя ( или спасява) с тази непосилна на моменти задача – да овладява сблъсъка на световете на деца си. За никого не е тайна, че децата ревнуват, завиждат си и много често вместо поименно, се обръщат един към друг с „мразя те”. Уви, тези емоции се появяват напълно закономерно в детската душа поради една от най-силно заложените ни потребности на нас хората, след въздуха, водата и храната - нуждата да бъдем обичани.

• В най-ранна възраст братята и сестрите се състезават за притежания. Тези владения на играчки са свързани с търсенето не на различност и на доминация в чист вид, а напротив с търсенето на сигурност и единение. Питали ли сте се защо сестрите искат еднакви сандали, а защо братята искат еднакви фланелки, независимо от размерите и възрастта си. Те искат принадлежност и обединение. Те знаят че им се полага еднакво внимание и изразяват това с еднакви притежания.
Родителски трик: играйте на куклен театър той снема стремежа на децата ви към спора за вещи. Те в крайна сметка искат просто внимание. Способността да делят идва, когато са емоционално задоволени и спокойни.

• После идват конфликтите за справедливост. Около 8,9 годишна възраст това усещане се обостря. Всяка дума и поглед могат да са носители на “Не е чесно!!” Децата изработват своя лична справедливост и е трудно да обясниш с логични схеми на 10 годишното дете, защо “трябва” да отстъпи на 5 годишното дадено пространство или взаимоотношение. “Трябва” е толкова несъвместим термин с детското усещане. “Трябва” не е най-добрият начин да се учиш на търпение и отлагане на желнаията. Точно заради справедливостта между 5 и 12г. битките стават бурни. Импулсите са много гъвкави и изтичат като живак, който не може да бъде уловен. Затова тук родителството не може да играе като арбитраж, а по-скоро трябва да е отдушник, да може да канализира напрежението, неудовлетворението, напластяването на емоции и гнева. Братята и сестрите имат нужда да бъдат изслушани поотделно, да бъдат успокоени, според нуждите им и да бъдат насочени в собственото русло на развитие-там където ще блестят, ще са ценни и където няма да бъдат сравнявани.
Родителски трик: прегърнете децата си едновременно, позволете им да се изкажат, а после им дайте възможност да помечтаят за това как ще им е най-хубаво, каква е тяхната желана ситуация.

• Битките за тайните.
Децата порастват. Знаем, че и братята, и сестрите съвсем традиционно произвеждат своите амбивалентни импулси едни към други. В диапазоните с плюс споделят, а в минус използват споделеното. Те са близки и близостта е оръжие на гнева. Тайните на единия или другия стават спонтанно избълвани като вулкан след някоя дребно стартирала свада. После конфликта продължава, изнесен на друга плоскост-срама, обидата и разочарованието. Но много по-лоша е ситуацията, в която тайните и споделеното се използват в последствие от цялото семейство за забавление. Всъщност и братята, и сестрите се нуждаят от трезори, където да съхраняват семената на покълващата им личност. Те са сейфове едни за други, но истинският трезор на справедливостта са родителите. Тук те могат да се отнесат сериозно и да отрежат вече твърде значимите конфликти, касаещи стабилността на личността и себеприемането. Истината за емоциите, за предпочитанията и за харесванията са обиковено онези пространства, които раждат тайни за тийнейджърите. В тези моменти превода, който могат да направят родителите между децата си е най-оптималното средство за справяне.
Родителски трик: направете се, че тайната всъщност не е тайна и не е никаво странно обстоятелство. Така снемате тежестта на негативното поведение и запазвате стабилността на ранимия в дадената ситуация. И за да няма взимане на страна, просто дайте възможност на приносителя на тайната да сподели защо е толкова гневен. Планирайте хубаво движение с определена цел за всички заедно.

Братята и сестрите имат нужда от своите конфликти-те са част от изграждането на личностите им. Част са от ученето да воюваш за собствебото си място, част от способността да казваш НЕ и част от идентичността. Не е нужно да имаме хомогенна маса. Все пак Томи и Аника имат нужда от своята Пипи, за да внесе емоция и еднопосочност.