Училището вчера, училището днес. E-therapy за сп. "Прическа и стил" септември 2011г.

"... Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана. Още от сутринта девическото училище хвана да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си. Те, с отворени книжки, бръмчаха като рой пчели и преговаряха за последен път уроците си.
Черкова пусна и народът занавлиза в училището, както е обичаят, да види годишните успехи на учениците. Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир...”
Ако можеше вазовата Рада да влезе в българското училище днес, със сигурност щеше да побегне с писък на уста. Нито учениците са това което бяха, нито учителите, нито образованието...
Тъмно сини панталонки с ръб, бяла ризка с колосана якичка. Плисирана пола и бели големи панделки в косата. Гооолеми букети, завити в целофан. Горди родители с най-новите костюми, останали от последната сватба, ако се е паднала в същия сезон. Бащата прехвърлил през рамо вярната “Смена”... Всички отиват към свещенния буквар. Нов дубъл: Рокли от Дисниленд, специални прически в афро ситил, Полароид и ммси към близките, които не могат да присъстват. Голям букет с чудни декоративни елементи. Сравнение, което от първата минута е съревнование за всички главни герои и статисти. Букварите са за по-късно. Този паралел е скучен и прилича на плакатна изложба. Все пак говорим за просвещението и училището винаги носи тази функция в себе си от килийните класове до компютърните кабинети.
И все пак-как тръгват децата на училище?
Първолакът преди беше надарен с идеализация и страхопочитание към училището. Той знаеше, че трябва да носи кърпичка, да пази тишина, да отговаря ясно и високо, винаги, когато го питат, да си стои на мястото, докато учителката не каже. Никога нямаше право да си забрави екипа, а яката винаги трябваше да блeсти по-чиста и от зимен планински връх. Така бързо правилата и дисциплината ставаха вътрешно присъщи на най-малките и те влизаха в лесно обучаемата маса в най-добрия смисъл. Еднакви престилки, еднакви шорти, еднакви гуменки, чанти, моливи... няма разсейване. Притежателния модус е сведен до необходимото. Така и самите родители автоматично са въведени в системата, в която трябва да показват стриктност и отговорност. А процеса на възпитание вървеше през дома, училището, съседите, хората по улицата. Сега все по-рядко има деца, които искат да се видят в ролите на каката и баткото. Или пък ентусиазмът им преминава бързо, още при първата забрана за хапване на дражета в час. На стартовата линия най-голямата трудност идва с правилата и с неподготвеността за ролята на ученик. И как иначе, родителите могат да избират спортове, комфортни градини, да упорстват за времето, прекарано в тях от наследниците им и когато дойде време за проверка на училищната готовност най-честата реплика е: “Той може да сканира и да създава файлове, та една азбука ли няма да може!” Но буквите и цифрите се пишат с усърдие и дисциплина, а не с бърз клик.
Преди децата искаха да разгледат новите буквар и читанка, сега търсят ефектите на светещата чанта или вълшебните фулмастри. Стимулите преди провокираха усърдие и концентрация, сега формират консумация, но пък раждат и креативност.
Редиците на порастналите вече деца бяха тихи, прави и опънати. Сега са пъстри, шумни и разпръснати. В свободно заетото пространство трудно се учи ляво, дясно и кръгом. За тогавашните деца учителките бяха красиви, модерни... почти идоли. Те бяха авторитети с лимитирано поведение, а това изграждаше и способността на децата да приемат авторитети и да следват йерархията. Йерархията пък позволяваше да се научи детето да може да отлага желанията си и да формира целите.
Днешните първолаци тръгват с огромни умения, натрупани в контакта им с различни операционни системи и технически улеснения, но трудно остават на едно място, за да извъртят няколко реда ченгелчета. Търсят си правото по средата на часа да се разходят до лавката, но не могат да усетят вълнението от миризмата на книгите в библиотеката. И всичко започва от липсата, не от имането. Липсва играта в групи, липсва разпределянето на роли, липсва свободното взаимодействие с други деца. Няма ги безценните стражаро-апахски битки и ходещите кукли, които те учат как да се адаптираш, как да преговаряш, как да си сътрудничиш, как да се преборваш, да изчакваш. Дори играта на “замръзванка” беше добра форма да успееш да се задържиш на чина повече от 30 минути. Затова все повече родители още в началото на училищната кариера на своите мъници започват да се отчайват: “Детето ми не иска да чете, не може да научи таблицата за умножение, отказва да учи наизуст...” А детето има други планове за себе си! То влинее в своите пиратски и военни действия на монитора или гримира и лакира поредното Барби-чудо. Кой би предпочел вялите и отегчителни стимули пред бурното и интересното? Преди време училището с еднозначните правила, норми и поощрения, с унификацията и натиска на масата, постигаше резултати. Защото сравнението можеше да е прекрасен мотив и значката страхотно поощрение, то сега умението да се учи все по-трудно се изгражда и мотивите все по-трудно се откриват. Децата имат будна и летлива фантазия. Имат изграден стереотип “тук и сега, а най-добре веднага”. Много повече разбират от света на възрастните, където пререканията, клюките, проблемите са по-интересните, емоционално погълнати уроци на живота.
И действително все повече хора мислят как да направят учебното съдържание в началния курс по-интесено и провокиращо любопитството в децата. Преди това обаче, е нужно да се формират навиците за учене. И ако години назад схемата изискваше много писане, много четене, добър контрол, докато в крайна сметка това стане рутина и условен рефлекс, то сега децата се щадят точно в основните навици, а се натискат преждевременно за голям обем нова информация. Затова сега училището изисква много по-голямата доза ориентиране.
И все пак училището в началния курс все още си е новото измерение, което децата отварят. То пак е огромно място за тях и малките им стъпки още са плахи в началото, а в сърцата им има вълнение. То все още им дава компетентността и силата да излязат от ситуацията на еднопосочността в семейството. Все още там те стават част от по-голяма група, в която формират мечти и стремежи. И както винаги, в този период се оформят първите по-стабилни приятелства.
За родителите и учителите.
Те също се учат и като че ли по-трудно, защото самите те искат своята неизживяна свобода. Затова и често враждуват. В тази вражда детето още от първи клас се научава на бягане в пресечен терен с елементи на ориентиране и манипулиране. Към 4 клас може да се усъвършенства в умението “сух между много капки”. Това е успешен метод, който орязва естествения преход на авторитета от дома към училището. А с това в децата днес отпада изобщо значимостта на който и да било авторитет. Сега на преден план, според родителите, се изведе креативността и борбата за права. В това има резон, но не в компенсаторен смисъл. Майките и бащите сякаш приеха своята реабилитация през първолашките истории на своите деца. Да, сега могат да се запалят всички фарове в средата на септември, но учителката е подчиняема, а не идол и авторитет. Да, сега могат да се направят дарения за нов кабинет, но училището не може да иска повече от родителите, когато става въпрос за дисциплина. Реално сега много рано групичката от връстници става авторитет и измества интереса от учебните занимания към извънкласните контакти и занимания. Децата още във 2-ри клас търсят варианти да избягат, защото нямат никакво усещане за последствия. Заедно с това нямат и мотив за старание, защото нямат емоционалното търсене и привързване към поощрението в учебната среда. По-силна е условността, а не радостта като чиста емоция от постигнатото. Затова Митко много добре знае, че ако научи цялото деление и задачите с Х, ще получи “Бакоганите”
Родителите са много заети. Те трудно сядат да четат изразително приказки. Дисковете са много по-бързи, картините по-наситени и в крайна сметка децата отиват на училище със заучената безпомощност. Тя им пречи активно да поемат знания, да ги трансформират през фантазията и представите си. Затова и изпетия урок от учителката е скучен. Няма защо майката и бащата на Ади да се чудят как така той изписва всичките си тетрадки със странни драсканици и лабиринти. Скука!

Какво трябва да даде училището на детето до края на началния курс?
• Социални умения за общуване и себеизразяване, сътрудничесто, толериране...
• Способност да се спазват правила и да се уважават и приемат авторитети.
• Формиране на последователност в учебните действия и планирането им.
• Възможност за пространствено ориентиране.
• Абстрактно и логическо мислене като развиващи се процеси.
• Основните знания за света и заобикалящата среда.
• Не на последно място основните навици за учене.
Без тази база училището става мъчение или просто място, където можеш да срещнеш приятелите си, за да правите всичко останало, но не и да гледате с интерес към дъската.

И ето го петокласника - оцелял след задължителният външен изпит от 4 клас, пристъпва прага на училището с претъпкана чанта, уморени гръбнак и глава, в очакване на присъдата „след 7 клас”. Не разбира защо освен всичко което трябва да усвои в училище, се налага тази агония да продължава с частните учители и уроци и то години наред?! Да- родителите му казаха, че в училище не може да научи достатъчно, че учителите не са на ниво....но защо тогава трябва изобщо да ходи на училище?!Нещо не разбира ученикът, нещо не му се връзва. Влиза в клас - ужасно му е скучно, защо да не поспи на чина - така и така този монотонен глас идващ от към дъската, го успива. А ако има късмет съучениците му да не са твърде шумни, замерящи се и дразнещи даскалката ( както я нарича баща му), може и да си почине, та да издържи урока по математика след училище. Не може да си представи, това което майка му разказва, че времето в което тя е ходила на училище е било много забавно и приятно. И как така как леля Дора и е приятелка от тези времена?! Той все още няма приятели. Живее толкова далече от другите си съученици, а така искаше да е в кварталното училище и да учи с приятелите от блока, но мама каза, че това училище било за неудачници, а той трябва да учи в квалитетно. Само дето не му е ясно, как и в доброто училище преподават учители, които за нищо не стават, според баща му?! И сега нито има време за приятелите си, нито може да се сприятели със съучениците си, защото междучасията са толкова кратки, а стоенето по чиновете безкрайно. Бусчето го прибира директно в къщи и дори не може да се помотае из двора на училище и да порита с другите деца. На футбол също не го записаха, защото ученето било най-важното, а 7 клас наближава. Онзи ден майка му каза, че ако не се справи на изпитите и не влезе в онази - търговската гимназия, животът му ще бъде провален.

Юношите, които сега се наричат тийнейджъри...

Това е времето когато ни си рак, ни си риба – нито си дете, нито си възрастен. Имаш задача да изградиш образа си и в същото време си адски объркан. От какво ли? От всичко – от посланията на родителите, които не съответстват на поведението им, от изискванията към теб в училище и от родителите, които няма как да изпълниш, от престрелките с погледи с другия пол, които са ти толкова интересни и вълнуващи.....
Това е период, в който е важно да решиш какъв ще бъдеш и как ще се развиваш.
Преди в училище се създаваше екипност, всички бяха равни и уеднаквени и като вънешен вид и като поведение (все пак имаше графа ”поведение” и да ти намалят поведението беше голям срам). Неподчинението се наказва. Сега има индивидуалност, подкрепена с много свобода, която младите хора нямат ресурс да употребят. Не случайно има толкова много проблеми в този период – наркотици, алкохол, бягства, агресия, която избива до най-високо ниво. Има голям достъп до всичко, до информация и това те прави от една страна гъвкав и адаптивенн, но от друга и много по-податлив на тези стимули.
Преди имаше групи, кръжоци и забави, а сега банди, разделение по стилове - емота, чалгари, метали, готик и много различност, много пъстрота. Училището не е сиво и униформено, а е място където отиваш и за да си покажеш най-новите модни дрехи,
Как се изчерпват родителските модели?
„Миньор е моя татко, миньор ще съм и аз” 
Не върви да си „като мама и тате”, защото те са тривиални и стари модели, които тук и сега не вършат работа. Децата носят духа на своето време, проблемите на своето време и особеностите на времето. И ако преди е било добре да си като мама и тате, да следваш техните стъпки....сега е важно да се огледаш и да откриеш нишата, в която ще се развиваш и ще си материално добре. Това съвестват и родителите. А още по-добре да отиде в чужбина, „да намери късмета си там”, на чужда земя. Много от децата в горен курс имат идеята да продължат обучението си в чужбина и за тази идея родителите раблотят с години..някои пък са решили да се „спасят” – от родителите, от тъмното бъдеще, което ги очаква. Да преминеш на това стъпало си е сериозно предизвикателство – значи знаеш къде си се насочил или са те насочили, знаеш какъв искаш да станеш и с какво да се занимаваш. Или другия вариант е просто да минаваш от клас на клас, та дано изкласиш поне.
Кои са авторитетите? Има ли ги и къде са?
Днес учители и директори са безсилни срещу неподчинението и липсата на дисциплина, защото ако изключат един ученик може да останат без работа, тъй като не им стигат бройките.... Днес ученика трудно се поддава на дисциплина – той пуши където си поиска, ходи както си пожелае, може да влиза в час, може да говори по телефона, може да се заяжда с учител, дори да го бие..... Преди това нямаше как да се случи – имаше авторитет, наказания, понижения на поведението и изключване (срам за ученика и родителите му).
Какви групови занимания имаше преди? Лагери, бригади, военни обучения, кръжоци, общи занимания и много спорт....идваха треньори в училищата и си избираха деца, подходящи като фигура за спортисти. Не случайно ние психолозите препоръчваме децата , които родителите водят за диагностика и терапия да бъдат записани на спорт, да се занимават със спорт и да култивират в себе си характерискитки, които само спорта може да развие. Сега няма подобна екипност, а има индивидуалност, с която да изпъкваш, да си различен, да си интересен, колкото повече, толкова по-добре. Група, към която да принадлежиш – към определан музика, към определен жанр и това те определя като личност, като човек и като интереси....
Младите хора нямат модели, които да работят при тях. Защото вече са изпробвали на мама и татко и са видели, че няма как тук и сега да им свършат работа. И остават да търсят сами, да бъдат откриватели или подражатели. Най-лесно е да вземеш модела, който ти се вижда най-успешен.А сега успешни са силата, властта, агресията...”като не можеш да постигнеш нещо с пари, го постигаш с много пари...” Модерна мъдрост

Конфуций е казал: Ако мислиш за 1 година напред, посей ориз.
Ако мислиш за 10 години напред, засади дърво.
А ако мислиш за 100 години напред, образовай населението.