Change Language

Очакваме второ дете. Как да постъпваме с първото ни дете? E-therapy.bg за сп. "9 месеца"

Когато в семейството се очаква второ бебе, първото дете е изправено пред сериозно изпитание. Какво е специфично за реакцията на децата в различните възрасти в зависимост от конкретния им етап на развитие. Какво е характерно, когато по-голямото дете и бебето са с разлика...
- 2 години или по-малко?
Естествено такава малка разлика предполага доста трудно обгрижване на децата. Голямото е в етапа, в който се формира много активно автономността. То вече вижда от съвсем друг ъгъл света, има много повече умения, които го изненадват и обследва всичко. И както се стреми към автономия, така има и много интензивна нужда от физическа и емоционална близост, за да проявява своята детска смелост и да се справя. Затова, когато дойде бебето, децата на около 2 години могат да изгубят усещането си за подкрепа. Тогава се вкопчват силно в майката. Много често родители се изумяват как детенцето им, което е направило много успешен скок в развитието си-започнало е да говори, да се справя умело със самообслужване, ходене на гърне… изведнъж започва да се нааква отново, да плюе храната. Става особено прилепчиво към майката… Или изведнъж започва да “бяга” и да е свръхсамостоятелно, да скубе и щипе.
- 3 години?
Когато разликата е 3 години, по-голямото дете вече влиза във възрастта на играта. То има вече “оръжия” за опознаване на света и чрез тях то тъкмо започва да изявява своята личност. Идването на бебето може да се окаже доста силно подрязване на крилата. Същевременно в този период, не малко дечица тръгват на детска градина. Така в живота на каката или баткото настъпват грандиозни промени, които все още не могат да бъдат разбрани. Затова и най-характерните реакции са в стил бунт срещу детронацията. Детето става инатливо, проявяват се масовото “не”, дори и за любимите дейности, честия плач. Изведнъж от малката устичка излизат обидни думички, ръчичките се научават да посягат, за да ударят, има не рядко неспокоен сън, а в по-тежки случаи, когато самата майка е по-изнервена и напишкване. Това води до нови тежки усещания в детето, защото неговите емоционални прояви автоматично се свързват с чувството за вина. В следствие натова страхът му от отхвърляне, сякаш придобива реални размери и то започва още по-силно да се стреми да предизвика и привлече майка си.
В нашата практика има и родители, които споделят, че изведнъж по-голямото им дете сякаш е притихнало, ходи на пръсти, става пасивно и прекалено засилено показва обичта си към бебето. Това е другата тенденция ”Аз ще съм много послушно и добро дете, за да ме обичат!” Точно тази тенденция продължава по-активно и при разликата от 4 години. Тогава като че ли и най-силно се забелязват проявите на регрес в по-голямото дете. То иска също шише, биберон, лигавник, иска бебешко одеалце, да опитва храната на бебето. Отново има прояви на отричане, до прекалено активно поведение в каката или баткото, които да привличат вниманието на родителите. Тази тенденция продължава в целия етап на играта до училищна възраст. Същевременно детето има съвсем различни очаквания за бебето. Ту го слага в ролята на възможен приятел, ту го обича, ту му е враг. Затова и много от по-големите деца гушкат бебетата и тази нежна детска прегръдка преминава в силно стискане.
Естествено, адаптацията на по-голямото дете към новата ситуация зависи от много фактори като типа формирана привързаност на най-ранния етап от развитието му. Дали има и други близки, към които тази привързаност е разпределена, стила на участие на бащата в обгрижването на децата, темпераментовите особености на самото дете, състоянието на майката.

Как да подготвим каката/баткото за появата на бебето? На какво да наблегнем: да я/го накараме да се гордее, че ще бъде по-големият, да го зарадваме, че ще има с кого да си играе или да използваме друга стратегия?
В подготовката за идването на бебето има 3 основни линии: Какво ще се случва с мама? Какво да се направи, докато мама е в болницата? И самото бебе.
Колкото по-малко е детето, толкова по-трудно може да му се обясни. Ако на едно дете на 4,5 години може да му помогнат приказките, книжките, филмчетата, игрите, то за 2 годишното, единствения способ са емоциите. Преди всичко майката трябва да покаже спокойствие и оптимистично очакване. Това е от огромно значение, защото един от най-интензивните страхове в този възрастов период, освен от изоставяне е и страха от смърта или изчезването на майката. Наред с това, децата смятат, че всяко събитие е свързано с тях, по един или друг начин, и могат да приемат, че дори и най-малката кавга е изгонила майка им от дома. Затова майката трябва да разкаже къде отива и да даде ясната представа на детето, че ще се върне. Че детето ще идва на посещения в болницата, докато майката стои, че ще могат да се чуват и по-телефона. И че самото то ще може да види първо бебето. Децата нямат представа за времето и затова 3 или 5 дена могат да им се сторят много дълги, ако скучаят и са с представата за липса и очакване. През този период е добре да се ангажират и бащата, и бабата, ако има такава, които да са много нежни към детето и да му организират забавни игри. На първо време е достатъчно детето да знае, че ще има промяна и че мама ще си дойде с бебето. Ако прекалим с много обяснения, детето може да се изгуби в тях. Защото на тази възраст все още няма достатъчно добри способности да осъзнават причинно-следствените връзки за по-дълъг интервал от времето.

Как да избегнем разочарованието и грешните очаквания (много деца остават неприятно изненадани, че бебето изобщо не е интересен съюзник в игрите, а само плаче и спи)?
За да няма разочарования, трябва да има откровенност. Тук пак помагат игрите, книжките, приказките. Съвсем есетствено е на каката или на баткото да им се разкаже, че бебето не може да играе, то може само да се храни, да спинка, че ще трябва да се учи на всичко това и че точно каката или баткото може да е помощник на мама за това бебето да се научи да се усмихва, да гука и да хваща предмети. При всички случаи е много по-удачно постепенно да въвеждаме по-голямото дете в реалистичния процес на израстване и развитие на бебето стъпка по стъпка и да му разказваме и как самото то се е научавало на всичко, което сега може.

Грешка ли е да казваме „мама не може да те вдигне, да те гони и т.н., защото има бебенце в корема”? Какви са другите грешки, които често допускаме в разговорите и държанието си в новата ситуация?
Нормално е да казваме, че не можем да вдигаме по-голямото дете, че не можем да го гоним, но не точно заради бебето. Така още преди да се е появило, малкото същество става потенциален враг и детронатор. Затова винаги се дава светлата перспектива, че съвсем скоро ще можем да се гоним и да играем на самолет с ясната представа в нас самите, че наистина ще го направим. Затова пък сега можем да играем на много по-интересна игра
Друга не дотам правилна стъпка, която много майки правят е да се оплакват, че бебето ги рита много силно, че ги боли кръста, корема и т.н. Така по-голямото дете може да влезне в ролята на защитник на майката и отново да вкара бебето в ролята на враг.
Състоянията, в които на майката и прилошава също са доста стресови и объркващи, затова детето не бива да се въвлича в тях. Когато се случи пред детето, да се обясни, че това състояние преминава като одрасканото пръстче и мама е добре.

Когато бебето се появи, какво е „правилното” поведение на родителите? Как баткото/каката да не страда от това, че вече не е в центъра на вниманието?
Веднага се сещам за един случай, в който по време на игровата терапия с 6 годишно момиченце със сестричка на 8мес. майката сподели, че пред дъщеря си изобщо не гушка бебето. Че толкова много обръща внимание да по-голямата, че изобщо не знае какво повече да направи. В резултат на това за много кратко време каката беше станала, капризна, тиранична, манипулативна и изцеждаше до край майка си. Майката, която е била по-голямото дете, искаше да поправи своите усещания от идването на собствената и по-малка сестра. В резултат на това беше прекъснала естествения процес на адаптация към новата роля на каката. Бебето изпитваше липса на постоянна стабилна близост и изцяло беше игнорирано от по-голямата дъщеря. Така че, нито прекалената грижа и внимание са добър съюзник, нито приучаването на бързо порастване на каката или баткото. Бащата тук има огромна роля и той би могъл частично да замести нуждата от внимание и близост с много игри. Необходима е много физическа близост към по-голямото дете. Това може да се случи по всякакъв начин: да го целунете докато къпете бебето, да му четете приказка дори докато кърмите. Да го гушнете докато обличате по-малкото… Когато процеса на обгрижване и внимание тече паралено при двете деца, то тогава страховете от изолация и игнориране са интензивно намалени.

Има ли разлика в реакцията към бебето при момичетата и момчетата? Играта с кукли при момиченцата помага ли за по-лесното му възприемане?
Още с раждането си момичетата и момчетата имат различно възприятие за обкръжаващата ги среда. Момиченцата търсят активно лица и се съсредоточават върху тях, а момченцата изпитват интерес към предмети и манипулацията с тях. Затова и момиченцето може да е по-внимателно към бебето и да го опознава, докато момченцето може да се втурва да изследва какво може бебето. Играта с кукли при момчето може да помогне, но само, ако самото момченце има желание за подобен род игра. Понякога най-голяма полза има, когато майката и детето заедно извършват обгрижваща дейност, която е лека и дори забавна за бебето.

Добре ли е голямото дете да ходи на ясла (детска градина) или ще се чувства по-съпричастно към семейството вкъщи?
От една страна детското заведение помага на майката да се справи с напрежението и тежкия труд около грижите и на двете деца. Ако и двете деца са си у дома това може да умори повече майката и тя да има много нисък праг на търпимост точно по отношение реакциите на по-голямото. В резултат на това и адаптацията на всички членове на семейството става по-тежка, възможно е да възникне и проблем в комуникацията, както и усещане за несправяне в майката. Така че, детската градина може да е голям помощник. Още повече, че там детето може да играе с връстници и да формира място за инициативи и себедоказване. И ако сме решили, че каката или баткото ще посещават градина, то е важно как да ги въведем в тази ситуация, ако е нова. Как да ги предпазим от появята на усещане за изолиране. Това би могло да стане с поставянето на символични връзки между детето и майката под формата на специална картичка например, която то да носи в детската градина. Ако сега детето тръгва за първи път на градина процеса ще е по-сложен, бавен, с необходимост от много търпение. Понякога в тези ситуации се налага и подкрепата на психолог чрез детската игрова терапия. Ако сме решили по-голямото дете да остане у дома, то тогава трябва да направим много добър и строен план за това кой ще ни помага, кога, с какво и кога ще е времето за почивка, кога само за голямото дете…
Доколко да увличаме каката/баткото в грижите за бебето, без да рискуваме да се почувства ощетен?
Много родители правят грешката да принуждават по-голямото да пази, да наглежда бебето като така му стоварват огромна отговорност и вътрешен конфликт. “Това бебе хем ми взе майката, хем трябва и аз да го гледам, но мама ще ме обича повече, ако го направя!” Затова ролята на по-големите би била по-лека, ако те са представяни като авторитети, от които по-малкото може да се учи, когато дойде времето. Или ако помагат, то може да е само в игрови вариант, без да има тежестта на очакванията за успех от родителите. По-голямото дете първо трябва да опознае бебето, но не за сметка на собствените игри.

Докато майката е заета с бебето, достатъчно ли е бащата да компенсира с внимание към по-големия?
Зависи от това какъв тип връзка е създало до момента детето с бащата. В нашата практика има много бащи, които се сещат, че могат да общуват с децата си едва, когато те проговорят, проходят и станат годни за ритане на топка и кликане с мишката. Затова понякога детето е още по-объркано, а самия баща не знае какво да прави. Да не говорим, че подобно разпределение често води и до идеята в детето, че то е още по-силно отлъчено от майката. Но да, хубаво е бащата да помага, да влиза в ежедневието на детето с игри и да прави активната свръзка между дете, бебе и майка. В този период и бабите могат да помогнат със спокойно отношение към по-голямото дете, с разходки, но майката трябва да осигури добра физическа и емоционална близост с по-голямото си дете.

Винаги ли, когато купуваме нещо за бебето, трябва да предвиждаме и покупка за баткото/каката?
Естествено всеки има принципи по отношение на купуването. При някои родители работи “имаш право на 1 или 2 неща на ден” При други няма постоянство или се купува само на седмица. Затова не е нужно да променяме приетия принцип, защото в последствие детето се учи да манипулира и свързва своята ценност с придобитите вещи. Ако за бебето се купува необходима вещ, по-добре е да се сетим дали има и някаква необходимост за по-голямото.

В конфликтна ситуация правилна ли е репликата „ти си по-голям/а, ти трябва да отстъпиш”?
Това звучи като омаловажаване на емоциите на по-голямото. А децата са много чувствителни по отношение на справедливостта. Така че, след тази реплика е естествено да се чувстват ощетени и пренебрегнати. Трупа се гняв и към родителя, и към бебето и по-малкото дете. Затова е много по-добре да се поговори с детето, да се чуят неговите причини и да се потърси компромисно решение на ситуацията.

Често ли голямото дете „имитира” бебето (иска да суче, да пие от биберон)? Как да реагираме?
Подражателното поведение е част от адаптацията на по-голямото дете към новата ситуация. То е и регресивен момент, който търси типа внимание, което бебето получава, а каката или баткото също искат за себе си. Много родители или забраняват, или подиграват “имитациите”. С добър тон и превърната в игра, тази ситуация постепенно отшумява. Защото игрите винаги губят своята притегателна сила, след като се изиграят многократно.

Как да постъпим, ако баткото/каката прояви агресия към бебето?
Агресията е поведение, което от една страна говори за объркване на по-голямото дете, за чувство на загуба и страх, а от друга може да е пренос на поведенческа реакция, видяна от близкото обкръжение. В първия случай, детето, което не може да контролира емоциите си изразява свое моменто настроение. Ако и ние реагираме агресивно, веднъж, то ще се поувства виновно, после неразбрано и вместо да разчетем и да снемем напрежението от детето, ще закрепим лошата емоция. След това агресията към бебето няма да се повтаря пред нас, но ще премине в пасивна и тайно проявявана, което е много по-трайна и опасна тенденция. Често децета проявяват агресия и когато виждат, че бебето парви нещо, което е непозволено (повръща, върти се) и тогава по-големият решава да “въдвори ред”, за да е доброто дете пред мама и тате. При всяка агресивна реакция първо трябва да поговорим с по-голямото дете, да разберем причините. След това да му обясним най-добре с приказка и на неговия език като сме клекнали, за да сме на нивото на неговия поглед, че то е добро дете, че когато то е било бебе всички са го пазили. Много важен е момента, да се избегне уеднаквяването на негативната постъпка с качествата на детето. Лоша постъпка не значи лошо дете.


Могат ли всъщност двете деца да се обичат и обгрижват по равно?
Много майки задават този въпрос още докато са бременни: “Как ще обичам и двете деца еднакво?” И двете деца се обичат. И двете деца предизвикват нежност и гордост в родителите си. Всяко дете има своя специфичен чар и способности, с които заема изключително място в сърцата на майката и бащата. Но двете деца не могат да се обгрижват по еднакъв начин, поради няколко фактора:
 Поредността на раждане. С първото дете родителите са по-неопитни, по-напрегнати. Често го гледат много стриктно и му отделят повече време. Правят повече опити от типа проба-грешка. С второто дете ситуациите са по-улегнали. Времето в чисто физически план е по-малко, но пък то има повече свобода.
 Двете деца са в различни етапи на своето развитие, затова имат и специфични потребности. Ако едното иска физическа близост, то другото ще иска активно участие на родителя в игри.
 Да не забравяме, че децата имат и свои темпераментови особености. Ако едното има нужда от повече внимание, интензивна комуникация и възможност да стане център със своите изяви, то другото може да е по-емоционално и ранимо, да има нужда от разговор на саме или повече нежност. Дори вкусовете на децата ни са различни и това предполага различно предлагане.
Родителите не бива да търсят ефекта на еднаквостта, а да следят потребностите на собствените си деца. Да не забравяме, че децата са най-добрите учители по предмета Родителство!