"Жената – жертва” и зловещата „хармония” с насилника E-therapy.bg в списание "Прическа и стил"

Вратата се затръшна зад гърба му с оглушителен трясък.
„Сигурно е от течението” - си мислеше тя.
„Нагруби ме, понеже има толкова проблеми в работата си...”
„Тревожи се за сигурността ми и затова не иска да излизам с приятелите си...”
„Прав е - родителите ми само ни се бъркат и най-добре да идват по-рядко в къщи....”
„...и тази работа – само си губя времето. Той каза, че ще се грижи за мен...”
„Той наистина е по-умният от двама ни, знае от какво имам нужда – щом иска, нека взима сам решенията и разполага с моите пари”
„Изпусна си нервите, беше си пийнал, затова ме бутна на земята и със сигурност без да иска счупи любимата ми ваза...”
„Толкова съм изтощена, а той настоява за секс – и миналия път ми каза, че имам семейни задължения...ще се прежаля и сега...”
„..отново ме удари, но аз си го изпросих.Толкова съм лоша, а той толкова ме обича...”

Защо е толкова трудно да признаеш, че някой злоупотребява с теб? Какво ни кара отчаяно да отричаме очевидни факти? Какво ни принуждава да останем жертви? Болката? Срама? Вината? Страха? Самотата? Зависимостта? Всичко това забъркано в убийствен емоционален коктейл, който парализира душата, тялото, ума. А, как се става жертва? Прощъпулника се прави у дома. За хората домът е символ на сигурността и защитеността. Човешкият вид не би оцелял, ако нямаше пещери в които ние - крехките човеци да се скрием от суровата природа и опасностите на външния свят. Ако нощем не е имало къде да накладеш огън, да подпреш и защитиш своя гръб - бил си разкъсван от хищниците. Ставал си жертва. В съвремеността домът на човек не е променил ни най-малко своята функция, макар по улиците да не се разхождат свирепи зверове, освен такива в човешки образ. Основната разлика между онези времена и сегашните, е малка, но твърде съществена. Днес „Хищникът” често живее у дома. А сега си представете: прибирате се вкъщи вечер, сваляте цялата бойна екипировка с която сте воювал през деня, оставяте „щита” до входната врата, събличате „ризницата”, махате „бронята” и оставате напълно незащитен и оголен – нали само тук не се налага да оцелявате. Това е вашата „пещера”, а в нея са хората които обичате и на които вярвате. В този момент, на единственото сигурно място, когато най-малко очаквате, бивате атакуван от човека на когото сте се доверил, до когато си позволявате да заспивате нощем - когато сте най – беззащитен и уязвим. Тази действителност трудно може да бъде призната и приета, тъй като е твърде болезнена и плашеща. Човек отказва да я повярва, съпротивлява се, отрича, впуска се да търси всевъзможни причини оправдаващи насилника, тъй като в противен случай се налага да признае, че няма къде да опре своя гръб – буквално и символично. Стремежът към сигурност е базисна човешка потребност, а домашното насилие разяжда, подобно на киселина, чувството за защитеност и сигурност - в света, в хората, във взаимоотношенията, в собствената личност. Хроничното домашно насилие подкопава човешката психика, докато не я пречупи. Тогава насилието става единственото сигурно и познато нещо в живота на жертвата, а насилникът всемогъщ. Лесно е да попиташ: „Защо търпиш? Не те разбирам?”. Трудно е да отговориш, а още по-трудно е да влезеш в чуждите обувки. Битува мнението, че жертвите на насилие сами са си виновни. Истината е, че за да стане един човек жертва, още в ранните си години, той вече е „репетирал” тази роля - под една или друга форма. Когато малкото дете става свидетел на различни видове насилие м/у родителите си, когато самото то е било унижавано, незачитано, физически малтретирано и емоционално неглижирано, единствения начин по който е било възможно да оцелее, е като търпи и се подчинява на хората от които зависи живота му. По силата на това, че родителското поведение, е първият модел, който усвоява едно дете, то той става равен на сигурността. А, „сигурното” означава познато, предсказуемо, съхраняващо – дори и обективно тежко за понасяне. В по-късните си години такова дете прави лесна и възможна връзката си с насилник, тъй като има чувствителни рецептори за него, както и обратното е вярно - насилникът разпознава безпогрешно жервата. Нещо повече, те са 2-те страни на един и същи медал. За да оцелее човек, той трябва да се приспособи, ето защо живеещите в постоянно заплашителна ситуация се адптират, без да осъзнават степента на страха и риска. А децата - те нямат избор. По-късно го правят на несъзнателно ниво, избирайки м/у ролята на насилника и тази на жертвата, като „промените” които могат да си позволят, е да преливат от едната в другата роля. Насилието е силно унижаващо действие. То разрушава достойнството на човек и подклажда убеждението му за нищожната значимост на собствената му личност. Това предизивка силен срам, заради който жертвата крие какво преживява в действителност. Насилникът вменява тежко чувство за вина у жертвата си, като успява да я убеди, че тя е виновна за всичко което и се случва. Най-сигурния път човек да стане жертва, е разрушаването на чувството му за себеуважение и лична ценност. Когато това се случи, всеки малък и нищожен жест на внимание и добрина от страна на насилника, бива възпримеман от жертвата като безценен подарък и доказтелство, че нито тя - жертвата , нито той насилника са толкова лоши. Всеки човек дълбоко в себе си се стреми към положителни изживявания, ето защо „трохите” на внимание от страна на насилника се оказват, наркотичното вещество , държащо здраво жертвата в плен, правейки я напълно зависима от собствения и палач.

Да се запознаем с насилника!
Защо? По-скоро искаме да го игнорираме. Ако се правим, че го няма е по-лесно. Това е така нареченото разсейване на отговорността. Сякаш гледаме от балкона на високия етаж насилието, случващо се на улицата и знаем, че друг може да реагира вместо нас. Непознатото обаче буди страх. В страха нямаме нито ориентация, нито разбиране как да се справим. Ето перфектният кратък път към ролята на жертва или към толериране на насилието с пасивност. А казват, че насилникът се появява, когато намери своята жертва. Дали човек се ражда с насилието в гените си? Дали го придобива или то е част от онзи нагон, който хем ни позволява да оцеляваме, хем ни носи възможност за преодоляване на фрустрациите?
Теории много, нека да видим познатите сюжети:
Сюжет първи: Момче, което ден след ден, нощ след нощ, месеци и години гледа как всеки път, когато не е доволен баща му крещи, заплашва и посяга. Това поведение му казва: „Тате е силен, той успява! Страх ме е от него, но затова ще стана по-силен. Вече няма да ме е страх! Аз ще успявам!” В днешни дни сюжета за това момче го е превърнал в мъж, който може да крещи, да чупи и да напада у дома партньорката и децата си. Убеден е, че това е работещия модел. Той просто е „станал мъж” по формулата на баща си, а затворените врати и патриархата го подкрепят.
Сюжет 2: Бой на улицата. Така те приемат. Ставаш ценен и част от глутницата. Няма други варианти-научаваш се. А после този модел е твоя инструмент. Това си самия ти. Знаеш, че ако не биеш, то могат теб да те натупат и че няма да е на твоето. Пък и жертвата винаги си е виновна сама! В сегашно време партньорките на тези биткаджии получават лилави окраски много често, защото „сами си го просели”!
Сюжет 3: Детето знае, щом като има неудовлетворение, напрежението расте в тишината. Мълчиш, за да обвиняваш. Мълчиш, за да искаш. Недоволен си, за да получаваш още. Манипулираш, чрез вината. Една тиха студена война, в която стоиш сам в ъгьла на стаята, наказан. И точно там, в този издраскан от ноктите ти ьгьл, се научаваш да правиш болезнена дисекция на емоциите на най-близките си в твоята зрялост. Действието става по формулата „Аз няма да съм вече в тази роля! Но пък знам, че мога да подчинявам и наказвам чрез поведението, което съм изтърпявал!”
Ето го рождението на насилника. Той идва на бял свят, защото е живял в отчуждение, самота, несигурност. Трябвало е да оцелява, чрез най-ярката идентификация, оставен без избори. После става по-лесно, защото печелиш награди като подчинение, страха на околните, власт... Каква ти близост? Тя също може да се получава с насилие, както всичко останало!
Какво се крие зад фасадата на насилника?
Самооценката е симбиотично свързана с насилствения акт, затова основна черта на насилника е неувереността, но добре маскирана. Нисък самоконтрол, защото болката от това да загубиш и да се сринеш до усещанията на малкото дете, отприщва тонове адреналин. Желание за доминация, защото подчинението е най-явният символ на успеха за насилника. Колкото повече, толкова по-голямо пристрастяване, затова трябва „здрава и издържлива” жертва. Насилникът атрибутира вината за деянието си на жертвата. Тя е тази, която прави грешки. Той може да изнудва, манипулира, бие и наказва, но е за нейно добро! Най-често в www.e-therapy.bg по този повод четем ”Защо не си мълчи? Много говори! Гледа ме лошо!” ... Поговорката, че на „чужд гръб 100 тояги са малко” е мека. И тъй като казахме, че в насилника живее една бездна от несигурност, то той я пълни с контрол. Той вярва, че е собственик на тялото, на мислите, на времето, на мястото, в което пребивава партньорът му-жертва. За това му помагат и простите умозаключения. Те са от типа „Бий, докато е време!” „Щом ти е жена, имаш право на всичко!” Затова всеки успех, положителен емоционален фон или усещане за свобода, което може да лъхне от жертвата, стягат насилника за ново действие. Кръгът се затваря, когато има деца. Насилникът ги използва умело или като посредници, или като арбитри, или като още по-лесно попиващи ролята на жертва същества.
Ако всичко това е в кухнята или килера, то как изглежда навън насилникът?
Образ първи: Изряден, добре стегнат, отговорен и често педантичен в контрола си над събития и активности в социалната среда. Той събира в резервоара си гняв и е създал перфектната позната среда у дома, където да отприщи махалото на самоконтрола. Защото правилото му гласи: „Мога да си го позволя! Старая се много! У дома зависят от мен!” Това са онези маскирани семейства, които могат да изглеждат перфектни отвън, защото „той има добра работа, печели, позволяват си много-почивки, коли, партита, маркови вещи...” и робство на домашните, за да ги получават.
Образ втори: Мъжът с много натоварена професия физически или интелектуиално. Тя го изтисква и уморява. Затова може да пие, когато не е на работното си място и да обвинява най-близките си, че не го разбират. Тогава работливкото навън става ситуативен агресор у дома. Не случайно професияиите на хирурзите или на военните влизат в тези графи. Отговорността и умората понякога деформират.
Образ трети: Той коли-той беси, той плаща-той поръчва музиката... Патрирархалният поддържник, който навсякъде пропагандира, че жените трябва да си знаят мястото и че от тях не може да се очаква много. Те по-скоро са безрасъдни или мамят мъжете. Навън той е горд с домочадието си и с ролята си на дресьор. У дома прилага всякакви мерки, каквото „душата му поиска”. Важното е все пак „да не пие и да не бие-това е добър мъж!!”, гласи самвнушителната мантра на жертвата.
Образ четвърти: Мъжът, който има в харддиска си само базовите потребности-храна, секс, сън... И приятелите му са същия тип, а жертвеното агне не знае днес каква съдба ще го сполети. Може да е добър, може да мълчи и да избухне в даден момент, а може и да се стигне ди шамари или други “екстри”. Като руска рулетка.
Образ пети: Наудовлетвореният. Той е учил много и е бил за пример, сега е неудачник в собствените си очи, защото е „прост черноработник”. „За всичко е винова тя, защото все има разходи, все нещо да се плаща, все правя жертви...” Той си го връща. Търси своята реабилитация и компенсация на грешното място и чрез грешните мерки.
Образ шести: Насилието като агресивен апогей на изродената представата за мъжественост. Това са сексуалните насилници, които овладяват чрез пълното притежание и унижение до най-интимното кътче на жетрвата. Това е изключително тежкото ограбване на близостта и личната сигурност, защото самия сексуален насилник има огромен дефицит в познаването и приемането на любовта.
Има насилници, които искат да се променят. Около тях средата не ги подкрепя. Те търсят решение, защото интелекта и инстинкта им показва, че губят партньорката, децата, близките, себе си... В тях има постоянен вътрешен конфликт, дифузно или конкретно усещане за вина. За тях има път и те най-често търсят подкрепа и промяна в www.e-therapy.bg
Има насилници, които приемат себе си за „вечно правия”. Те са се изгубили в лабиринта от компенсации за личността си. Тогава трябва да спасим заложниците.
Трудно е да научиш, че оставяйки копието, можеш да си по-спокоен. Че налагайки волята си, бягаш от приемането на истинския ти образ.
Представете си насилника като една опъната пружина, която колкото по-дълго позволяваме да се разпъва, толкова по-зависими сме от това да държим двата края. Защото, ако пуснем, ще боли още по-силно.

Как да разпознаем насилието? Какъв е механизмът, по който се случва? Кои са „действащите лица”?
Насилието има много лица. То може да бъде физическо, психологическо, емоционално, сексуално, финансово. В това „разнообразие” всеки би могъл да намери „вратичка”, за да си каже „Не, аз не съм жертва, това на мен не ми се случва. При нас е различно! Ние се обичаме!” И това е една от основните заблуди на жертвите, в която те си живеят кротко, очаквайки поредното събитие, което безрезервно вярват, че ТЕ сами са предизвикали!
Как да разпознаем насилника или себе си в ролята на жертва на насилие?
Ето няколко отправни точки, които дават повод да се замислим:
• Ако вашият партньор Ви крещи, заплашва Ви, обижда Ви или Ви удря;
• Ако налага сексуални отношения против Вашето желание;
• Ако се държи жестоко с Вас, лесно губи контрол;
• Ако Ви контролира постоянно, дава заповеди, не се съобразява с Вас и не се интересува от мнението Ви;
• Ако Ви манипулира или изнудва: " Ако ти наистина ме обичаш, ще …";
• Ако изисква пълно подчинение и послушание;
• Ако употребява наркотици и алкохол и склонява и Вас да ги употребявате;
Ако дори едно от изброените неща се случва с Вас, може да се говори за насилие.
Цикълът на насилието
Жертва и насилник си функционират в един много добре отъпкан модел – той е класическият цикъл на насилието и има класически фази, които могат да се разпознаят. Цикълът се повтаря и всеки път става все по-силен, по-бърз и по-страшен.
Ето и стадиите на този цикъл:
1. Напрежение. Започва се със словесни нападки и обиди. Обикновено това е началото на скандала, в който жертвата се опитва да се защити. Постепенно напрежението ескалира.
2. Остро насилие. Тук има пълна загуба на контрол. Насилието може да бъде породено дори от незначителен повод.
3. Чувство на вина. Вината в две посоки - жертвата се чувства виновна, че е предизвикала насилието, а насилникът изпитва вина по отношение на себе си и страх от наказание за извършеното.
4. Намиране на смисъл. Насилникът започва да се оправдава и да обвинява жертвата за своето поведение - употребата на алкохол, изпитвана в детството жестокост от родителите: “Ако се беше прибрала в къщи навреме, нямаше да ти посегна”. Така той снема вината от себе си и я прехвърля на жертвата.
5. “Нормално” поведение. Това е т.нар „меден месец”, в който насилникът изведнъж се превръща в грижлив, мил, очарователен и добър човек, точно такъв, какъвто жертвата го е познавала преди време. Започва да я „ухажва”, да прави комплименти, да й купува цветя или в женския вариант да му приготвя любимите яденета. Сякаш всичко е минало, нещата са се оправили!
6. Фантазии и планиране. Това е етапът на планиране на насилието. Насилникът фантазира картината на бъдещото нападение, с цел по време на изпълнението да има контрол (илюзорен) над случващото се.
7. Капан. Когато жертвата е спокойна и не предполага спонтанното избухване и новото насилие.
Понякога в диадата жертва – насилник се появява т.нар спасител. Роля, в която може да влезе човек, на когото жертвата може да се довери (най-често приятелка за жената, а за мъжа любовницата или приятелите за по бира). В този триъгълник всеки от участниците има „изгода” и има опасност да функционират по този начин прекалено дълго.
Жертвата, самосъжалявайки се и самоунижавайки се, получава правото да не поема отговорност за действията си, а наличието на спасител само издига собствената й ценност – тя получава внимание, съпричастност, грижовно отношение.
Насилникът разрежда напрежението и изхвърля отрицателните емоции. Често има мисли от рода на: „никой не ме разбира, всички са против мен, никой не знае как страдам какво ми е на мен!” Той също се освобождава от вината и отговорността по този начин. Жертвата е виновна! „Ако не ме дразнеше, нямаше да я ударя”, „Ако беше млъкнала навреме”, „Ако не беше ме погледнала с „оня поглед”...”
Спасителят е човек, който утешава всички, който идва на помощ, дори когато не искат това от него. Човекът който играе тази роля подчертава своята значимост. Освен това на него са му признателни, той се чувства ценен и важен.
Шанс за „разкъсване” на цикъла и промяна има само непосредсвето след акта на насилие и то възможно най-скоро след това. Тогава е най-доброто време да се потърси психологическа подкрепа и помощ. В противен случай цикълът продължава да действа с пълна сила и се завихря. Обикновено той е действувал поколения наред и ако ВИЕ не го прекъснете, не знаем колко поколения ще увреди още...