Интервю на Ани Владимирова за сп. "Амика", м.март

СТРАШНА РАБОТА

Да погледнеш страха в лицето не е трудно. Проблемът е как да седнеш и да се разбереш с него.

Разговор на Мира Лазарова с психолога Ани Владимирова

- Вярно ли е, че понякога най-неприятната компания си ти самата? Защото се страхуваш се да се погледнеш в очите и така започват големите проблеми.
- Представи си например една жена, която обгрижва 100 човека около себе си и няма време да си вдигне главата. Тя си казва, че е по неин избор, но зад това всъщност се крие безсилието й да остане насаме със себе си. Опитва се да забрави колко е загазила, като се грижи за другите. Това бягство има последици, защото колкото повече не отваряш вратата и не смееш да светнеш лампата, толкова повече не си сигурен какво ще видиш, когато това се случи.
- Не е изключено обаче същата тази жена, вече на възраст, със семейство, деца и всичко накрая да реши да скъса синджира. Какво става тогава?
- Нищо страшно. Ако никога не си позволиш да изпиташ удоволствието от промяната и забраненото, рискуваш цял живот да мечтаеш за това и да си депресирана. И просто не можеш до безкрайност да опъваш пружината. В един момент изпускаш напрежението и виждаш, че ето, не се умира от забраненото. Другият вариант е цял живот да си гладна кокошка просо сънува, да станеш невротизирана, да получиш ранен климакс и какво ли не. Както казват старите хора: „Кое си требва, оно си изисква.” И колкото по-рано си го позволиш, толкова по-малка е вероятността да се издъниш. С годините рискът става по-голям, защото може да нямаш сили да възстановиш разрушения баланс.
- От това, че вземаш толкова рязко завоя, чувстваш ли се по-свободна?
- Истината е, че ако си свободен, нямаш нужда да правиш революции. Свободата идва с движението, с възможността да виждаш нови неща, да преживяваш различни ситуации. Така започваш да приемаш всичко много по-лесно и спокойно. А страхът е този, който те обездвижва. Защото той винаги е конкретен, има лице, в което се фиксираш, непрекъснато се съобразяваш се с него и просто не можеш да мръднеш. Много е важно да се движиш и да се променяш. И да помниш, че не си Господ и допускаш грешки. Въпросът е като паднеш, да станеш, да се отупаш и да продължиш.
- Защо тогава родителите ни толкова се страхуват да не сгрешим? И сякаш са най-щастливи, ако следваме една посока докрай, дори да умираме от скука?
- Това е един конфликт с предишното поколение. Родителите ни смятат, че трябва да се развиваш само в една област, за да стигнеш високо. Но днес всичко е полидисциплинарно и съответно младите хора пробват много варианти. И ето ти нов конфликт. Родителят оценява детето си като вятърничаво и непоследователно, а детето смята родителите си за консервативни и неподготвени за този свят. Това отново е страх – на детето, че няма да оправдае очакванията, а на родителите, че то ще пропадне.
- Как да се справим с този затворен цикъл? Имам една позната, млада жена, която преди години отказа да замине за Щатите и да учи право, както искаха родителите й. И това се превърна в сериозна семейна драма.
- Наистина е много трудно да намериш баланса – хем да използваш тласъка на майка си и баща си, хем да си изиграеш твоите карти. И да си родител не е лесно. Никога не трябва да се опитваш да напъхаш детето си в свой готов калъп. От раждането му трябва да го приемеш като непознат човек, да откриеш сам кое в него е различното и ценното и да му дадеш варианти да го развие. Ти инвестираш в него много внимание, време и финанси, но е много важно да му оставиш и един луфт свобода. Възможност да експериментира и дори да се дъни само. Но не фатално. Добрият родител дава на детето си толкова свобода, за колкото се е преборило, но и толкова, колкото то може да употреби.
- Лошото е, че каквото и да правим към децата и към родителите си, май винаги се чувстваме виновни. Аз например много съм се измъчвала, че правя кариера, когато е по-добре да бъда до детето си. Вместо да ходя с него на тенис, аз ходех на работа. При това можех да си позволя да не работя, но не го направих, защото кариерата ми беше много важна.
- Вината е като анорексията, има едно перверзно удоволствие в нея. Защото, когато чувстваш вина, хем си продължаваш постарому, хем си казваш: „Виж колко съм свестен, ето, измъчвам се, аз съм жертвата.” В твоя случай ти, от една страна, си правила това, което действително ти е доставяло удоволствие, защото не искаш да седиш и да гледаш тъпо на корта, а главата ти да е другаде. В същото време обаче си казваш: „Аз всъщност съм добра майка, защото много бих искала да съм до детето, но някак си няма как.” И така постигаш компромис между морала и егоцентризма си. Правиш това, което искаш, а чувството за вина ти дава комфорт.
- За кариерата на мен ми е любопитно как събираш смелост да скочиш в нещо напълно ново и неизвестно, ако се наложи, или пък по собствен избор?
- Не е толкова страшно. Просто когато решиш да скочиш, е много важно да обмислиш всичко и най-вече дали имаш път назад. Винаги трябва да си оставиш вратичка за връщане в изходната позиция, да си подготвен за лошия вариант и да имаш място за отстъпление. Тогава страхът е по-малък, защото имаш реална преценка за ситуацията.
- В крайна сметка обаче не всичко е в твой контрол. А жените май доста обичаме да владеем ситуацията.
- Така е. И това също е страх. Желанието за контрол е една илюзия, че няма да преживееш провал от каквото и да било естество. И тук отново търсим баланса. Заниженият самоконтрол е проблем, завишеният също. Въпросът се решава с постоянни обратни връзки. Но не може да се допитваш само до хора, които те харесват и поощряват.
- Негативната оценка е много важна, трябва и някой да те пореже. Иначе губиш баланса. И като се дъниш, изпадаш в депресия. Яхнал си вълната, вървиш много нагоре и си мислиш, че можеш да се справиш с всяка ситуация, обаче в един момент ти отсичат главата. Ако много си си повярвал, падането боли.
- Затова според мен е много важно да не се вземаме прекалено насериозно. Но правило ли ви е впечатление колко малко жени са способни на самоирония?
- Това е нормално. Защото жената има функцията да привлича. Тя е тази, която бива избирана. Като сърната, която стои на поляната, а сръндаците обикалят с дни да я намерят. Затова жената иска винаги да е представена в най-добрата си светлина, да е привлекателна, да са извадени всичките й позитиви. А самоиронията е да си покажеш некрасивото и да се смееш над него. Не е типична за жените, защото те се страхуват, че негативното може да отблъсне. При мъжете е различно. Тяхната самоирония е като защита за издънките, които ще ни поднесат един ден.
- Има и едни жени, които са склонни да приемат всички изцепки на мъжете си, защото са станали напълно зависими от тях. Как се стига дотам?
- Имала съм такива клиентки. Една жена, която изглежда страхотно, живее скъпо, има малки деца, но се оказва някаква марионетка. Мъжът й я пратил на терапия, за да не му досажда, и шофьорът ми я стоварва да й инжектирам добро настроение за един час. Тя е съгласна. Това е страхът, че целият ти живот зависи от този мъж и трябва да му се посветиш, за да не го загубиш. Но докато правиш всичко възможно да не те отхвърли, вървиш точно към това. Започваш да му тежиш като най-тежкия куфар, който непрекъснато трябва да влачи, и накрая му писва. Затова казвам на клиентите ми мъже да не се хващат с жена, която няма приятели и върви като куче след тях. Защото такава жена няма да преживее раздялата и той ще се чувства виновен за провала й. Човек трябва винаги да е готов за момента, в който една връзка свършва и трябва да продължи сам. Затова е толкова важно да имаме свой кръг от приятели, те са ни като патерици. И когато си подготвен, няма опасност да натежиш, да сринеш всички мостове зад гърба си и практически да стигнеш до това, от което се страхуваш.
- В такъв случай по-добре ли е единият ти крак да е винаги извън връзката? Или това вече е страх от обвързване?
- Ако не смееш да влезеш във връзката напълно, значи не си уверена в собствената си способност да вземаш решения и да си свободна. Да си мислиш, че някой може да дойде, да те затвори и да ограничи твоя свят, е сигнал, че всъщност не си сигурна в свободата си. Няма лошо да си оставяш една вратичка за авариен изход, но ако постоянно гледаш към нея, докато прегръщаш човека до себе си, има проблем. Това е една от тъпите застраховки, които ние сме кръстили страх от обвързване, но всъщност е страх, че не сме достатъчно привлекателни и ще бъдем отхвърлени. Затова сме винаги готови да избягаме. Нали се сещаш – не ти ме гониш, аз си тръгвам!
- Може би заради това някои жени толкова треперят да не би мъжете им да погледнат настрани. Как си обясняваш страха от изневярата?
- Той е най-необяснимият. Защото срещу изневярата не можеш да направиш нищо, само напразно трепериш да не би да ти се случи. Ти не можеш да контролираш любовта, интереса, привличането в човека до себе си. Както и него самият – ако наистина обичаш някого, няма да се опитваш да имаш власт над него. Освен това през различните периоди от живота си имаме потребност от различна емоционалност. Ако си спомниш какъв човек си харесвала на 18, най-вероятно ще си кажеш: „Боже, как съм могла този кютук въобще да го погледна.” И ако стане така, че партньорът ти влезе в период, когато има нужда от млада, обожаваща го фльорца, просто не можеш да го спреш.
- В момента често се случва и обратното – много зрели жени живеят с по-млади мъже. Какво правиш обаче, когато рано или късно разликата започне да се усеща?
- Ако си с този мъж само заради младостта и жизнеността му, значи бягаш от календарното си време на ментално ниво. И това е проблем. Ако обаче си с него, защото имате съвместни преживявания и ценности, разликата няма да те плаши. В съвременния свят кросовете между поколенията стават все по-големи, защото, за да оцелееш, сега най-важно е да можеш да се ориентираш в промените. А не да трупаш стабилност, както беше преди. Затова е хубаво да се кръстосаш с друг манталитет, така поемеш различни жизнени стратегии.
- И все пак в такава ситуация как да не се плашиш от критическата, от старостта?
- Че какво страшно има в критическата? В крайна сметка главното е, когато тялото ти започне да отпада, да ти остане мозъкът. Най-важното е да инвестираш тук между ушите си. Иначе страхът от старостта е базисен, всички го имаме.
Въпросът е как да ги преодоляваме тези страхове. Според мен най-бързо става, като ти застанат ей така, пред очите, и ти кажат: „Добър ден.” Дали не трябва
по-често да ги предизвикваме?
- Веднага се сещам за една моя клиентка. Тя страшно харесвала някакъв мъж, ухажвали се вече цял месец. И една вечер тя, милата, се напила, говорили си по телефона колко ще бъде хубаво еди-какво си и тя изведнъж му се сопнала: „Виж какво, така или иначе вече съм пияна, ела, ако обичаш, да ме изчукаш, да се свършва с тази работа.” После толкова се уплашила дали ще стане и дали ще е хубаво, че решила да прави секс пияна, за да не се разочарова. Ако така ще го предизвикваш, мерси.
Какво ни остава тогава?
Най-важно е да помниш, че не си Господ и допускаш грешки. Проблемите настъпват, когато решиш, че си нечовек и няма да се провалиш никога. Всичко може да ни се случи, хора сме. Въпросът е, като паднеш, да станеш, да се отупаш и да продължиш.