Change Language

Възможно ли е човек увлечен във виртуалният свят (игри, чатове и др.) да се вманиачи до такава степен, че вече да не прави разлика между реалният и виртуалният свят?

Искам да ви питам нещо. Възможно ли е човек увлечен във виртуалният свят (игри, чатове и др.) да се вманиачи до такава степен, че вече да не прави разлика между реалният и виртуалният свят? Каква е границата между двата и могат ли те да се слеят? И до какво води това, за този човек? Този въпрос прави препратки към няколко много обширни теми, свързани с възрастови, личностови и социални особености на индивида. Ще се опитаме в отговорът си да засегнем всяка една специфична черта от тях, която води до едно или друго следствие като резултат от пристрастяването към виртуалното пространство. Знаем, че сега децата започват още от много малки да се интересуват от информационните технологии и в доста случаи са по - информирани от родителите си. В детска възраст пристрастяването е на ниво игри и дейтвително тук опасността за загуба на границата между реално и виртуално е най - силно изразена. В ранните години психиката е широко отворена за всички влияния и заедно с това все още няма критично поведение и избирателност, която да помага да се отсее нужно от вредно и да се степенуват дейностите според тяхната значимост. Това е предпоставака толкова много деца, а в последствие и юноши да задълбават във виртуалното. Често най - силно пристрастени са децата, чийто родители къде от много работа, къде от проблеми, нямат достаъчно време за тях и деца, които са неуверени в собствените си възможности и значимост. Така сливането с виртуалният свят, където в игрте те са силни и непобедими, могат да измислят стратегии и да правят невъобразими постижения е желан резултат. Именно в детските години последствията са твърде сериозни. Детето губи възможността да се развива в реланата среда и да придобива уменя за свободна комуникация извън мрежата. В последствие се дистанцира от отговорности и способността да отговаря за последствията от действията си. Да не говорим, че често децата пренасят игрови модели в релното си поведение като агресия, жестокост....Всъщност това е сливането, което всеки вижда, но то има по - дълбоки корени и те са в липсата на близост, разбиране и в същото време свобода в семейството. Възрастните много по - често се опасяват, че заради виртуалните игри детето ще изостане в училище, а пропускат факта, че емоционалното му развитие и способностите му за общуване ще бъдат в регрес. Преминавайки в друга възрастова група, а именно тийнейджърските години, ще видим порасналите вече деца от предходната група. Е, тук игрите не са на първо място, а интересът към чатове, форуми, сайтове и ICQ - общуване. Ето и закономерната линия, която има своето развитие от по - ранните години. Липсата на активно общуване в реалното е изградила неуверени до някъде деца, които не могат да разчитат сигналите на отсрещния, с който общуват. Нямат изградени умения да създават и да отчитат обратната връзка, така необходима за процеса на взаимодействие между хората. А в тази възраст идват и големите промени и новите изисквания към съзряващата личност. Именно тогава Интернет има неимоверно голяма притегателна сила и там невъзможността да общуваш смело и активно в релното намира отдушник. Затова сайтовете за запознанства са “наводнени” от 13-14г. момичета и момчета, които търсят приятели и връзки - те търсят близост и някой, който да ги рабере. В това си търсене, те наистина могат да се пристрастят и да вложат много доверие. И именно тук е рискът – нета не е защитен по никакъв наичн от злонамерени хора, а тийнейджърите умеят да вярват в изграденият срещу тях образ. В тази ситуация смесването на виртуално с реално става на ниво образи и когато доверието е безрезервно разочарованията са много и с последствия за реалното общуване. И тук се губи способността да се създават активни взаимодействия с околните, а спонтанността в “живият живот” става все по - бедна. Затова, когато говорим за сливане на двата свята, то като последствие все повече виждаме отчуждени млади хора, които имат огромни емоционални дефицити, но които не знаят къде да попълнят. А когато погледнем към 20,30 годишните – опасността също съществува, въпреки настъпващото зряло мислене. Когато човек е в годините на търсене на любов, когато иска да създаде стойностна близост, а е неуверен, трудно реализира контакти, то тогава се губи в мрежата. Забравя кой образ е реален, кой му дава топлина и се устремява да търси виртуални заместители и пълнители за нуждите си. Малкото време и голямата заетост допълнително провокират тези последствия и като краен резултат идват въпросите; “Защо не мога да си намеря стабилен партньор, защо попадам все на несириозни...?” Всъщност пристрастяване към виртуалното може да има в много форми и в различните възрасти и не е нужно да визираме и да се стряскаме само от крайните му изяви, стигнали до патологизъм. Границата е много тънка, а влечението е силно, особено, когато трябва да се попълват дефицити в личността и нейният емоционален свят. Именно поради тази причина е необходимо като превенция да обърнем внимание на хората около нас и да не чакаме да се появят крайните признаци на пристрастеност към виртуалното като например отчуждението и липсата на ангажираност към оклният свят.... Всеки от нас тябва да се попита от какво най - много има нужда и да се стреми да го дава на близките си.