УЧИЛИЩНАТА ГОТОВНОСТ - ВСЕ ПО-СЛОЖНО ПОНЯТИЕ

Да си първокласник е силно запомнящо се събитие, не само заради цифрата 1, която символизира началото и голямата промяна, но и поради силните контрастни емоции и големите очаквания от страна на родители и учители в чиито мрежи често попадат децата. Но може би най – съдбоносният и дългосрочен принос на първия клас е разпределянето на всички деца в основната житейска таблицата съставена само от 2 графи: „мрази училището“ / „обича да учи“. Как става отсяването? То започва у дома, в първите детски години, още от раждането, та и преди това. Любовта към ученето е в същността си любов към живота – да се движиш, да опознаваш, да експериментираш, да търсиш и намираш, да падаш, да ставаш и да продължаваш
Народопсихологията ни извежда ценността деца и образование на едно от първите места. Това продължава да е така, макар с много изкривявано напъване и хиперболизирани тревоги. Училищата са много и родителското лутане огромно. Учебният материал усложнен, а родителите объркани. Има постоянни промени и панически родителски залитания. Има и множество спаринг битки между родителски комитети и учителски съвети...
Но какво виждат най-малките зад родителските избори и тревоги, зад прагматизма, профилирането и други такива сложни фактори
.
Малките герои в приказките на големите.

Ние сме войници ще вървим напред!
Приказката за голямото училище със строгите учители, с многото учебници и задължителното стоене МИРНО (каквото и да значи това). Тя се пробутва обикновено на палавките деца, които постоянно са във вихъра на желанията и игрите си. И много често самоотвержените разказвачи са уморените баби и родители. Те се чудят как да направят нова интерпретация на Торбалан, който вече е овехтял и натъпкан в прашасалия ъгъл на победените страхове. Да не забравяме обаче, че в тази възраст децата имат както фантазия, така и любопитство. Използват ги и двете мащабно. И когато детето предварително месеци наред живее в точно тази приказка, то действително може да влезе в ролята на войник. Но какъв?!
Временното сплашване проработва. Детето е сковано, неествествено кротко, но странно защо не е нито чуло, нито разбрало това, което му се случва в самото начало. Някак си неговото поведение хич не импонира на родителското вълнение. В етап две, идва ролята на войник-след като се окопитва, детето започва да търси своята си справедливост и своя комфорт. Защо ли трябва да търпи изисквания от някого, който са му представили като лош човек? Защо ли трябва да прави каквото и да било, след като предварително са му обяснили колко е трудно? И защо трябва да стои мирно, след като по-скоро иска да се пребори с ограниченията? Малкият човек започва да търси вратички. Намира ги под формата на лъжи, замазване, увъртане... Та нали всъщност страхът ражда точно лъжата и криенето. Сега вече той или тя е войник на военното поле в клас и час по-скоро иска да си въдвори своя познат мир.

Аз съм Макс, пък той е Мориц!
Макс и Морис са онези пакостници с богата креативност, която създава винаги плачевни за възрастните състояния. Но нали точно това не искат родителите! Да, но точно те създават тези образи Макс и Мориц са плод на родителското отмъщение към всичко, което е училище.
Самите майка или баща считат себе си за достатъчно знаещи и компетентни. Периодично около разговорите за училище се вметват и личните им истории за глупави учители, неразбиращи от нищо директори, хитри сценки от техните ученически преживявания. В детето е подхравнано усещането, че то и неговите способности са най-важни. А в училище учителите, директора и останалите някак си са там, за да го обслужват. При това тази нагласа рядко се създава нарочно. По-скоро, когато разговаряме с родители в кабинета за игрова терапия, тяхното желание е било свързано с даване на идеята на детето, че ученето не е толкова трудно, че то ще се справи, че дори другите не разбират кой знае колко, за да не се плаши от оценяването. И този подход проработва! Затова и детето се оказва в кабинета за игрова терапия! То не може да приеме авторитетите на новото място. Не осъзнава нуждата от правила. Съгласява се временно с изискванията, докато му е интересно. Става необучаемо! Нали неговите родители смятат, че другите не са кой знае колко важни там в това училище.


Хей ръчички хей ги две!
Те ме слушат най-добре.
Детето-образец, което според първоначалното задание на родителите, трябва да разбира от всичко, да посещава почти всички извънкласни дейности, да се сприятели с всички, да се хареса на учителката... Детето-продукт на амбициозните си родители, което се върти като весел шарен пумпал и се опитва да бъде перфектно. Тези деца обикновено успяват да станат любимци на госпожата. Те с радост слагат дантелени чорапки или черна папийонка, носят с повод и без повод цветенца. Горди са, че са ученици. И няма нищо лошо в това. Детето харесва училището, харесва учителите, харесва другите деца, стола, храната, топките, всичко!! Не Ви ли се струва подозрително!? Дете, което не смее да изкаже притеснения, да покаже неодобрение, да изкаже каприз. То е като впрегатно животно, което тегли неуморно тежкия багаж на всички очаквания. Тези деца се приземяват изнемощели, а родителите започват да се чудят, защо след като всичко е наред, то се оплаква от постоянни болки в главата, корема, повръща, пишка често... Изобщо следва една разнообразна гама от психосоматика на непоносимостта. Оказва се, че детето все пак трябва от време на време да слиза от трона на всемирното одобрение.

И ако това са вариантите, в които съзирате минуси, то какво следва да направите в самото начало на великия път на наследниците Ви?
• Оставете очакванията си на заден план!
• Пригответе търпението си и мислете като деца-“всичко е по-голямо от мен и нищо не познавам.” Значи, Вие родители, трябва да сте картата на Вашето дете. Това ще рече да го хванете за ръка, да разгледате заедно училищния двор, кабинетите, местата за игра...
• Създайте положително вълнение. Направете списък с нужните вещи. Изберете ги заедно, приготвяйте се като за празник.
• Разкажете простичките правила, които Вие знаете за дисциплината, но оставете авторитета за учителите. Те ще създадат реалните правила в класната стая, които трябва с единомислие да развивате.
• Приемете, че много по-важно е детето да намери себе си сред другите и да се успокои, за да покаже какво може. В този смисъл ще има един етап, в който емоциите на детето Ви ще са по-важни от броя на научените словосъчетания.
• Научете го на инициатива-как, по какъв начин и кога. Въпросите пред много хора могат да са трудна работа.
• Не форсирайте детето преди началото, освен ако самото то не проявява интерес.

Все пак има не толкова сложни параметри за училищна готовност, които се усвояват в предучилищната подготовка. А именно-детето Ви разпознава сезоните, знае периодите на деня, знае кое е плод, кое зеленчук, разпознава животните, птиците, влечугите, разпознава различни уреди от нашия бит, професиите... Естествено, знае да брои до 10 и голяма част от буквите. Има добра фина моторика за възрастта си, което ще рече, че копира, изрязва, прави какви ли не форми с пластелин. Рисува с детайли човешки фигури.
Но много по-сложна е социалната готовност за училище. А това е и големия въпрос за много родители: Готово ли е детето ми да изпълнява ролята на ученик? Което ще рече, може ли детето да си сътрудничи и партнира? Може ли да изслушва? Умее ли да отлага желанията си? Приема ли авторитети и правила?
Задайте си тези въпроси и оценете кои от страховете Ви си заслужават и коя е посоката, в която би трябвало да погледнете заедно с детето си.

Училищна готовност

Училищната готовност не е свързана с това детето да покрива супер сложни тестове, да пише, да чете гладко или да смята, за да докаже, че е готово да бъде първолак, а с притежаването на знания и умения, които ще му помогнат да се адаптира по-бързо към новата среда и роля. Обикновено в предучилищното обучение децата придобиват точно тези умения, знания и способности. Децата се научават на определен ред, дисциплина, приемат различни роли и участват активно в игрите с връстниците, развиват аналитично мислене и финната моторика на ръката, работят в екип с връсниците си, развили са комуникативните си умения и имат голям речников запас.
Най-важният момент е социалната готовност на детето, т.е. това как то общува с другите деца и как си сътрудничи по време на игра, по време на учене. Както и това дали умее да спазва правилата. Защото всичко това прави адаптацията в училище по-лесна задача. Семейната среда на детето има много голяма заслуга за неговите умения за сътрудничество. Отношенията между децата са идентични с отношенията въобще между хората. Изградени са върху симпатия, антипатия или емпатия .
Много често в първи клас децата не са наясно, че е нужно да поискат позволение да отидат до тоалетната например – те просто стават и тръгват. Или пък да отидат до друго дете и да си поиграят, както и да вдигнеш ръка, когато искаш да кажеш нещо. Всичко това е свързано с правилата, изискванията, задълженията и отношенията учител – ученик. Когато детето е усвоило нужните знания и умения, това му дава доза самоувереност и не позволяват да се изпитват страх, срам и несигурност.
Най-общо три са важните компоненти на училищната готовност или това, което детето трябва да може и да знае когато тръгва на училище
1. Личностна готовност, която се изразява в това детето да приеме новата социална роля на ученик, който има определени права и задължения. Свързана е и с мотивация за учебна дейност, дали детето има желание да учи и дали активно се интересува от новото.
2. Интелектуална готовност – наличието на запас от конкретни знания и способности у детето – аналитично мислене, рационален подход към действителността (извън фантазиите), логическо запомняне, познавателен интерес и полагане на усилия, развитие на финната моторика на ръката (как държи молива, при оцветяване – излизане от очертанията, как държи ножичката и успешно ли борави с нея), концентрация на вниманието. Следи се това дали детето може да прави изводи, да определя сходство и различие в предметите, да прави разлика между добро и лошо.
3. Социално-психологическа готовност е свързана с качествата, благодарение на които детето общува активно с другите деца и с учителите. Гъвкавост по отношение на общуването с другите деца – да умее да отстоява себе си, да отстъпва, да работи в екип, да се защитава. Изявена потребност от общуване и умение да се подчинява на интересите и обичаите на групата от връстници.
Важно е да знаете, че всяко дете има огромни възможности за развитие и способности да възприема. Децата притежават вроден познавателен интерес, който е голям помощник в учебния процес. Освен това те притежават нужния потенциал да се справят с тази промяна.

Родителските очаквания или „родителската готовност” 

Родителите се вълнуват не по-малко от постъпването в първи клас от самото дете. В тях със сигурност бушуват куп въпроси, свързани с неговото справяне, с адаптацията, с изискванията, с това какви ще са първите му учители и как то ще се чувства в новата роля и в чисто новата среда. Всеки родител иска да има справящ се и уверен в себе си първолак, страхува се също от новото и неизвестното, преосмисля поведението си спрямо детето, което вече е доста по-самостоятелно и справящо се.
Ако родителят прекалено много обгрижва и помага, лесно ще създаде детско поведение, основаващо се на пасивност и изчакване. Защо да се напъваш, когато мама ще се върне от работа и ще напише домашното, а тате ще реши задачите.  От друга страна, ако родителят прекалено рязко остави детето да се справя само, то би могло да се демотивира и да се притесни от това, че изостава и не се справя. За това балансираната родителска позиция, основана на подкрепа е добро решение. Не бива да сестресира детето със завишени очаквания за отлични оценки, защото ниската самооценка и вината само това чакат, за да нахлуят в крехката детска психика.
Родителите се различават в отношението си към училищното обучение и имат различна степен на готовност да оказват помощ и подкрепа на детето в учебния процес. Разбира се, много голямо влияние има и личността на учителя в професионален и човешки план. Най-добрият за детето вариант е родители и учители да си сътрудничат и да пазят един друг авторитета си.
Родителското отношение има важна роля за емоционалната среда и адаптацията на първолака. Ето няколко фактора, които оказват влияние за това:
* Адекватни родителски очаквания за постиженията на детето. Да се съобразят изискванията с възрастта на детето и неговите възможности.
* Липса на свръхкритичност и завишени изисквания.
* Вяра в уменията, способностите и успехите на детето, за да се затвърди увереността на детето в собствените му възможности и да се поощри неговата активност.
* Постоянно общуване и доверие родител – дете, което е най-важния фактор за успешен старт в училище.
В крайна сметка всеки родител е преминал по този път и сам знае, че няма от какво да се притеснява. Ето защо спокойният подход (без паника или излишна еуфория) около тръгването на училище е най-доброто, което може да направи за порастналото си дете, което започва да трупа своя самостоятелен опит и всеки ден ще го изненадва с напредъка си.


Да подхранваш естествената любознателност на детето, да вярваш в него, да му даваш правото да мисли самостоятелно и да отглежда своите мечти - това са най-важните придобивки, с които едно дете трябва да влезе в първата си класна стая и да седне на своя чин.
Само така можем да бъдем сигурни, че такъв човек ще следва успешно в университета на Живота, дори и да не е имал шанса да учи в най-елитните училища, дори и да е имал лошия късмет да попадне в грубите ръце на учители без призвание по душа.
Ако родителят окастри любознателността и смелостта на своето дете, то тогава е малко вероятно дори престижните училища да спасят положението с ученето. Много по- възможно е натрупването на знание да се превърне в тежко бреме - без смисъл и цел и тогава детето избира да тръгне по трудните и трънливи пътища на Живота. Както е казал Гюстав Льобон в своята „Психология на тълпите“: придобиването на неизползваеми знания е сигурен начин за превръщане на човека в бунтар.