ЗАЩО КАЗВАТ, ЧЕ ВСИЧКО Е В ДЕТСТВОТО

ЗАЩО КАЗВАТ, ЧЕ ВСИЧКО Е В ДЕТСТВОТО

Напоследък все по-често в кабинета, а и в сайта, срещаме една нова порода родители. Те са тревожни, неспокойни, търсят детайлите на всяко детско поведение. Ровят за причините, търсят своите вини. Другият вид за онези родители, които създават облак около детето, който може да замъгли тежката семейна ситуация. Въртят се около “проблемите” на наследника и слагат маскировъчна лепенка върху болната среда у дома. Трети тип родители са тези, които неглижират детските страдания. Считат ги за част от играта, за неуместни и нeдоспустими лиготии, които не влизат в диапазона на собствените им познания от тяхното детство.
За всички конфигурации, които се образуват чрез тези родителски поведения, има едно правило: детският травматизъм оставя непоправими бразди в душата, ума и емоционалния свят. В тези бразди поникват странни плевели с горчиви плодове. Затова за всички-тревожните, отбягващите или неглижиращите- е нужен пътеводител из детските травматични стопове.
Етапите (гарите на живота)
• Доверието.
Истината е, че това е феномен, който се изгражда още с идването ни на този свят. Питали ли сте се защо едни хора могат да гласуват доверие, да вярват и в себе си, да допускат близост и да създават контакти без особени бариери, не толкова сложно, а други са постоянно отбягващи. Търсили ли сте отговор на въпроса от къде идва тежката форма на враждебност, единачество и невъзможност да се свържеш. От там - от самото начално на нашето съществуване. Когато всичко става на ниво усещане, когато сетивата са като сонар. Тогава студенината, крясъците, грубостта, загубите са тежък печат върху личността. С него се подпечатва договор между детето и света, който гласи: “ Извън мен е страшно! Аз не мога да приемам света и той не ме приема...” Базовото усещане за самота, отхвърленост и ненужност имат именно такава дълга история. След тях е суша. Травмите на най-базово ниво създават усещането като че никога не си на своето място и никога не го намираш.
• Решенията.
Има един забавен период от човешкото развитие, погледнат отстрани. Той е свързан с патешкото ходене, с нелепите опити да се държи лъжица и с инатливото постоянно сваляне на чорапите Това е отстояването на себе си като отделно същество във физически план. Детето изгражда своя телесен образ и започва да вижда света от друг ъгъл. Действа със собствените си ръце, крака, емоции и пориви. Травматичните събития могат да спрат този устрем, да нарушат силата на поривите, да създадат предпазлива пасивност. Да оформят пестелив характер за живота като цяло.Защо някои хора не могат да се разделят с нищо, което са докоснали и имат сърцераздирателни драматични терзания при всеки нов момент и ситуация в живота им? Защото техните първи самостоятелни стъпки са били улучени от емоционално необозрими за онзи момент събития.
Характерно за тези два етапа е, че тежките събития, преживяни там, се вкопават на емоционално несъзнателно ниво в личността. Те не са могли да бъдат вербализирани. Не са могли да бъдат нарисувани. Никой не е разбрал или усетил, просто защото ти си бил пасивен наблюдател, за който всеки смята, че не вижда и не разбира. Страхът остава непреодолимо усещане, болката- несподелима опасност, тъгата- необяснима емоция... Тези ранни травматизми са от най-трудно показващите същността си в зрялата психика. Те са като трън, който не се вижда, но боде упорито.
• Когато дойдат игрите, тогава идва и вината. Знаете-мама, татко, а ти си детето. Кой ще е кучето?
На този терен всичко се върти около детето. И хубаво и лошо, то смята себе си за катализатор и център на света. И този катализатор има много малко опит, твърде нежна душа и малко ресурс за справяне в травматичните моменти. Всъщност, непреодолените кризисни събития и тежките моменти в тази възраст бележат хода на една прогресивно растяща вина. Началото във формирането на самооценката става като блато, в което често се затъва. Най-накрая блатото става тресавище, в което личността загубва себе си. Такива са линиите на много хора, посегнали към самоубийството. Дори дотам могат да се проследят нишките на харнителните разстройства, наркоманиите, алкохолните зависимости, Всичко, което не може да запълни големите пробиви в душата, където се е настанила вината.
Да не забравяме и страховете. Тогава са много разнообразни, бурно фантазирани и чудесно разрастващи се, когато реалността ги пресъздава. Но това е и първата възрастова група, която може по някакъв начин да извади от себе си тежкото бреме на травматичните преживявания. За щастие децата играят, рисуват, разказват приказки и истории. Само трябва да има сетива, за да напипаме болезнените точки.
• Мога или немога. Началната училища възраст. Онези моменти, в които сравнението става все по-осъзнато, притесненията все по-големи, търсенето на одобрение все по-напористо. Светът на големите става достижим, почти на една стъпка. Но там тежките събития носят подтискащи форми на страх от това как животът с нищо не може да ти бъде приятел, защото ти все още нищо не можеш. Всъщност, травматизмът тук най-тежко удря именно по усещането за справяне, по осъзнаването на собственото авторство в простичките моменти, в които всичко ти се е изплъзнало, но няма кой да ти даде малко вяра. Затова много деца на фона на тежки травматични събития у дома, спират да се развиват, стават асоциални и регресират. Пазят ситуациите у дома и не могат да адаптират навън. Непреодоленият травматизъм, а в тази възраст децата умеят да мълчат пред дулото на страха, създава хора с постоянно усещане за несправяне и изплъзващ се живот. Всичко може да страда-работа, връзка, приятелства...
• Какво съм, кой мога да съм, кой ме обича?
Тийнейджърите-те гонят справедливостта като ловци на пеперуди. Търсят себе си в различни огледала и лесно попадат в изкривените образи. Искат да захвърлят света и себе си. Тук печатите на болката остават трайни върху идентичността, способността да избираш и върху усещането ти към какво принадлежиш.
Хубавото е, че в повечето случаи детските травми се преодоляват бързо, стига да са хванати навреме. Понякога психологът може да е един магьосник от манежа на цирка, който връчва най-скъпоценният пръстен по всичкоможене и детето вече знае как да върви по веригата нагоре в развитието си....

Интериорът в гарите на живота

Едни от най-тежките детски травматизми, с които сме се сблъсквали в процеса на работа, както с деца, така и с порасналите вече, е блудството.
Когато едно дете рисува червени остри ръбове навсякъде около леглото си, в детската си стая в ъглите на дома си. Гледа те виновно и заеква, когато доближиш темата-табу. Търси спасение в постоянно движение из кабинета, взема играчки без да игре, без дори да знае какво държи и не смее да те погледне в очите... Можеш да разбереш колко тежко непосилно бреме носи в себе си. Ужасяващо е да изтърпяваш действия, които със сетивата си, с цялото си същество не приемаш, но са те убедили, по силата на любовта, че това е хубаво, заради именно тази обич. Ужасно е да се срамуваш и да се чувстваш виновен, защото друг използва безопитността и беззащитността на тялото и емоциите ти. Тези деца са готови да изтърпяват нощните кошмари, боките, страховете от всяка дума и поглед, нощните напишквания и подигравките. Те стават реактивни в своята изолация, неспокойни в контактите си. Болнави и некумуникативни. Често забравят или поне се убеждават, че са забравили събитията. Но тялото говори. Говори в зряла възраст на един непоносим език. Интимната близост става трудна. Неразбираемо е твърде често защо дадени типажи без никаква причина носят отвращение, защо близостта е болест и защо страхът от погледите на другите е панически. Хората преживели блудство в детските си години и особено между 3 и 6 годинки мразят себе си, нямат покой и трудно намират своите верни огледала в живота. Те прикачат към своите личности странни алогични твърдения, почиващи единствено и само на емоционалните задръжки. Защото всеки неотработрен травматизъм има такава схема. Създава алогични вярвания, които управляват живота. Няма да забравя твърдението на една млада жена, която вярваше с цялото си същество, че тя няма право да има деца, защото децата правят лошо на възрастните, карат ги да стават различни и затова не позволяваше на себе си да създаде трайна връзка. Реално твърде много деца, преживели блудство, търсят и друг път на поправака чрез промискуитетно поведение. Те искат да влязат в другата роля, тази на управляващия използването на чуждото тяло или просто да получат обещаната любов. Това посява празнота и болка.

Другите деца
Удивително е как едни от най-емоционалните спомени, свързани с болката, обидата, неспособността да се справиш с дадено предизвикателство, униженията и себеотхвърлянето, се свързват с другарчетата в играта. Децата са като акули-надушват страха, надушват кръвта и използват всичко докрай. Не защото по природа са твърде лоши и злобливи. Просто, защото не са се научили да спират страданието. Другите деца могат да изкривят представата ти за собственото ти тяло. Не едно и две дечица със сълзи на очи са успявали да извадят от стегнатото си гърло болката, че другите ги усмивали заради дебелите крака, къдравата коса, големите бузи... Пак тези другите деца могат да създадат аутсайдер, който плахо да се моли за участие в играта и да може да бъде само слуга. Просто защото детето е по-дребно или има по-бедно семейство. Групата от деца може да те накара да затвориш дълбоко всяка емоция и да искаш да показваш себе си твърд, непоколебим и ужасно силен. Затова всяка грешка, всяка болка, всеки пропуск стават още по-тежки и нямат изход в детските познавателни схеми. После идва агресията и обърнатият гръб на света. Децата могат да те накарат да се срамуваш от семейството си заради възрастта на родителите, заради болестта на някой у дома, заради вкуса в обличането дори... Така започваш да се срамуваш и създаваш солидна бариера между себе си и желаещите да влязат в твоя периметър. Затова и в кабинете за игрова терапия има деца, които не могат с нищо да бъдат принудени да влязат в детската градина или в училище. Затова тези ранни жертви имат тежки нощни кошмари, регресират до необходимост от памперс, за да останат у дома. Повръщат при всяко хранене, заради белязаните от психосоматични симптоми стомахчета и заекват, изчервени при всеки въпрос пред повече от 2-ма души.
Тук зрелите плодове могат да са тежка артилерия от рода на дисморфофобия, различен тип фобии, между които най-често страха от много хора и изява в каквато и да било форма. Постоянна неудовлетвореност и комбинация от неадекватна самооценка с тежко усещане за тревожност от всичко, което се случва извън теб. Този начин на живот изцежда и пуска алармени бутони със силата на панически атаки. Защото животът е населен само с препятствия, капани и собственото безсилие в очите на другите.

Разводът
Раздялата на родителите е една от травмите, които оказват влияние върху детето, което искрено вярва, че мама и тате ще са заедно и ще се обичат завинаги както в приказките, които му разказват с щастливия финал: „И заживели щастливо до края на дните си...”. Независимо от възрастта, преживяванията са силни. Но често голяма част от тях остават закътани в най-отдалечената част на съзнанието, където трупат прах до момента, в който на порастналия човек му се наложи да прави своите избори и да взема решения. Тогава лентата се връща....
Ако детето е във възрастта на егоцентризма, неговата детска логика и възприемане на света го водят до идеята, че единствената причина родителите да се разделят е то самото и неговото поведение - защото не си е изяло закуската или защото не е било „добро дете”..... Тези нагласи у детето формират силно чувство за вина. За това е необходимо родителите да намалят максимално този ефект и да подходят с грижа за детето в този труден период на криза. Това са първите значими хора, с които то е започнало живота си. Очаква се те да задоволят базовите му потребности като една от най-важните е потребността от любов. Раздялата на родителите може да има отражение върху поведението на детето, да доведе до тревожност или депресия, да извади някои агресивни пориви, да повлияе на самооценката. По-малките деца (2-4 години) могат да реагират с регресия – да се напишкват отново в леглото, да смучат пръстче... Чувството за загуба е съвсем реално и сигналите, които едно дете може да даде, а родителят да разчете и да реагира са: агресия, гняв, тъга, както и психосоматика – болки в корема, главоболие. Децата в училищна възраст могат да имат проблеми в училище или девиантно поведение.
Разводът може и да е травма, но дали по-голяма травма не е детето да израстне в среда на емоционален студ и фалш, който то много добре усеща у родителите. В крайна сметка децата имат нужда от уравновесени и щастливи родители, независимо дали те ще бъдат двойка или всеки ще потърси щастието си с друг партньор. Най-важно е на детето да му се обясни, че раздялата не означава загуба на мама или тате, а просто промяна, която ще направи всички по-щастливи поотделно, а не заедно. В нашата практика използваме различни метафори, които децата могат лесно да възприемат, за да опишем всичко това като то е съобразено с възрастта на самото дете и е разбираемо за него.

Алкохолът
В www.e-therapy.bg често влизат млади хора, които с истински срам и огромно неудобство споделят, дори в анонимна среда и гарантирана конфиденциалност, че един от родителите им е имал (или има) проблем с алкохола. Когато се върнем в детството често излизат флашове от миналото, в които детето е било свидетел на пиянски сцени, скандали или дори насилие след употребата на алкохол. Едно детство наситено с подобни ситуации несъмнено е изключително натоварващо и трудно. Отраженията в зрелия живот могат да бъдат в няколко посоки. Децата с подобен проблем израстват с мисълта, че това се случва само у тях и са изолиран случай, което веднага ги натоварва със срам и понякога вина. Това, че един от родителите е злоупотребявал с алкохол е факт, който се пази като нещо потайно и срамно. Налага им се да порастнат по-бързо и дори да влязат в ролята на родител, който се грижи и поема отговорности, които не са пропорционални на възрастта и често дори не са във възможностите на едно дете. В такива семейства има неглижиране и обезценяване, което е удар по самооценката и усещането за значимост на детето. Промяната на родителя, когато е под въздействието на алкохола, е стресираща за детето. То вижда, че един човек има две лица – веднъж е мил, тих и спокоен, а след алкохола става груб, агресивен и гневен. Често се налага на детето да бъде балансьор на ситуацията и това го научава да се адаптира гъвкаво и адекватно към различни ситуации. Едно дете израстнало в среда на зависимост, като зрял човек би могло да има проблем с доверието и изграждането на отношения с другия пол. Усещане на липса на контрол над събитията и страх от неясното бъдеще също са често срещани проблеми. А голямата отговорност, понесена още от детството, може да изгради личност, която изисква перфектционизъм както от себе си, така и от другите. Това е свързано с нереалистичните очаквания и постоянното търсене на одобрение и приемане.


Изоставяне
На изпитание е подложена най-силната връзка майка –дете, която започва още от зачеването на бебето. Бебето има нужда от любов и грижа също както има нужда да бъдат задоволени основните потребности - храна, топлина... За това и отделянето от майката на новороденото бебе вече е травма, която е свързана с чувството за базисно доверие – първата криза в живота на човека. Това, че детето няма спомени от тези първи часове и дни на живота си, не може да заличи последствията от това в живота му.
Страхът от изоставяне е един от най-големите детски страхове при всички деца, дори отгледаните от своите биологични родители. Травмата на изоставянето се носи през целия живот и дава отпечатък върху всяка сфера. Изоставянето е приемано като отхвърляне и се отразява върху самочувствието и увереността на детето. Всичко това води до чувство за загуба, базисно недоверие, тревожност, депресия, емоционални и поведенчески проблеми, трудности във взаимоотношенията и създаването на връзки. Сякаш контролът не е в твоите ръце и нямаш избор. Това може да те накара да се отпуснеш на течението и да те остави пасивен и наблюдател, а не автор на живота си.

Смъртта
Стивън Кинг казва: „Ако си дете, се учиш да живееш. Възрастните се учат да умират.”
Много често обаче, Смъртта преподава своите сурови уроци, гастролирайки през детски градини и училища. Няма лесен начин да се говори и да се преживее смъртта. Опитите на възрастните хора да минат по преките пътеки, избягвайки срещите с естествените спътници на траура, трасират опасно минно поле за техните деца. За повечето хора темата за смъртта е табу. Всеобщо схващане е, че децата трябва да бъдат предпазвани от истината за смъртта. А смъртта е част от живота и колкото повече родителите се стараят да я скрият от своите деца, толкова повече ограничават достъпа им до самия живот. Ветото над смъртта замразява живота. Фройд казва, че скръбта е усилена работа- сериозна психическа работа, която преминава през няколко фази на преработка. Много често подготовката за смъртта започва преди фактическата смърт, тогава когато има сериозно болен член на семейството или той е в тежко състояние след инцидент . В подобни ситуации родителите предпазно, но погрешно изключват своите деца от подготовката за смъртта. А когато смъртта стане факт, започват да крият, използват лъжи, често извеждат децата от къщата, настаняват ги при роднини, съседи и ги държат настрана, за да избегнат травмирането. Роднините се държат сякаш нищо не се е случило, но цялото това суетене, разговори с недомлъвки и тайни знаци оставят в душата на детето чувството, че нещо важно и страшно се пази в тайна. А най-големите чудовища се раждат в полутъмницата на неизветсността. Дори и малко като възраст, детето винаги усеща и разбира, че възрастните крият и лъжат, а това подкопава доверието му към близките хора, към света като цяло и вярата в доброто бъдеще. Тук голямата клопка е чувството за вина, което може да бележи целия им живот. Децата имат егоцентрично и магическо мислене. Те вярват, че техните постъпки, чувства или мисли предизвикват събитията във външния свят. Когато се случва нещо с близките им, те могат да решат, че нещо в тяхното поведение е предизвикало трагедията. Преживяванията на детето са травмиращи, защото то долавя в поведението на родителите си нещо страховито и мистериозно, което срива чувството му за сигурност и то започва закономерно да се страхува за себе си или за своите близки. В зрелите си години такъв човек се превръща в свръхконтолиращ, свръхпротектиращ и задушаващ своите близки с всевъзможните си страхове. Другият възможен сценарий е развитието на сериозно тревожно разстройство, включващо букет от фобии и панически атаки.
Друга несъзнателна травма, която нанасят родителите на своите деца в опита си да ги предпазят, е да скрият своите емоции. Често изискват същото и от децата, надявайки се, че така всички по-лесно ще преодолеят тежката загуба. Потискането на тези чувствата може да провокира развитие на различни психологически и психо-сматични симптоми . Важно е родителят да позволи както на себе си, така и на своето дете открито да изразяват своите емоциите, дори някои от тях да му струват прекоемрни или нелогични. Целта е детето да разбере, че тъгата е нормално човешко чувство, естествена реакция, когато бъде изгубен човек, а не повод да крие, да се срамува и замаскира своите емоции в зрелия си живот. „Смитането под килима” на тези чувства е сигурният път към депресията, пасивността, тежката артилерия от психосоматични заболявания и като бонус- страх от живота. Защото на практика - страхът от смъртта е страх от живота.
Някои родители се опитват бързо да провокират у детето положителни емоции, като го водят трескаво на увеселителни места – лунапарк, кино, организират събития и екскурзии, нехарактерни за неговото ежедневие. Ако това се случи прекалено рано, този контекст може да обърка детето и у него да се създаде представата, че животът не е толкова ценен. То трябва да изживее цялостно чувствата си и да ги преодолее. Отчитането и преживяването на емоционалната стойност на ситуация при значима загубата е единственият път към адекватата представа на детето за живота и света.
Въвличането на детето в разговорите и ритуалите около смъртта могат да имат положителен ефект. Да се позволи на децата да останат в дома, да присъстват на погребението, включването им в разговорите за смъртта, болката и страховете им дава усещането, че те не са сами в своята мъка. Така те получават успокоение заради споделената тъга и мъка. Поднесена по този начин ситуацията подпомага израстването и съзрявянето на децата. Те трябва да възприемат живота и смъртта, тъй като е невъзможно да бъдат опазени от тези истини. Колкото повече се опитваме да ги пазим, толкова повече отнемаме от силата им да се справят с реалността такава, каквато е.
Все пак, независимо от начина по който поднесем темата за смъртта, умирането на близък човек може да стане причина за силна тревога у детето. Истинските си емоции то отразява в игрите. Затова е важно да се следи какво рисува, с кого и на какво си играе, особено когато е само и знае, че никой не го наблюдава и слуша. Това ще ви подскаже какви са истинските му чувства и ще ви даде насока как да се държите с него – какво да обясните допълнително, с какво да внимавате и какво да имате пред вид.
Игровата терапия също е един много ефикасен начин за преодоляване на травматични събития. Този метод е базиран на детските игри, фантазии и способността на малките умело да имитират действителността в различните игрови роли. За целта се използва специфично оборудвана стая с играчки, пособия и кътове. Това място е умален модел на "големия" свят и децата създават там свой паралелен на ежедневието, избират роли, екстраполират живота. Така децата успяват да изкарат на повръхността негативното отношение и емоция спрямо даден човек, друго дете или ситуация. В символиката на тази игра детският психолог вижда оригинала на травмите и механизмите, които ги движат.
Други моменти, с които игровата терапия работи, са свързани с травматичните преживявания извън семейната среда - детска градина, училище, сред връстниците. То идва от другите деца, та дори и от персонала. Колко от малките човечета се връщат следобяд или тръгват разплакани сутрин, защото нямало да се хранят, да спят, или не искат да седят до някое от другите деца? Често родителите определят подобно поведение като временен каприз, глезене, инат... Истината е, че зад това почти винаги стои реална причина, която детето не може да осмисли, а е способно само да преживява отново и отново.
За малките хора нещата изглеждат ужасно големи и страшни. В игровата терапия децата могат да правят всичко, което са преживяли, да бъдат лоши, агресивни, нападателни, да изкарват напрежението и да намират успокоение за гнева си. Могат да създават безопасно и уютно място за себе си и своята играчка, да намерят обяснения за неразбираемото и конфликтите.
В известен смисъл, игровата терапия е училище за родители. Естествено родителите не са психолози, но имат предимството да са близо до децата си. Те трябва да използват тази близост, да развиват уменията си да общуват с децата и да надникват в тревогите им. Другото е в ръцете на психолозите, които дават на родителите конкретни наставления, издващи от самата методика.

Всичко това не са приказки от прашните скринове. Когато в кабинета по игрова терапия започнем да вадим съдържимото в тях, въздухът се сгъстява и усещаш с кожата си колко истински трилъри живеят във всеки образ, който пази детето. Всъщност, детската игрова терапия е онова лекарство, което забъркваш заедно с детето, за да могат родителите да го използват....